Джон Вердън: Затвори очи

Вторият куршум се впи като огнен кол в корема му.

Истинската беля беше третият.

Електрическа експлозия. Ослепителна зелена искра, която приличаше на избухването на звезда. Крещене. Крясък, който изразяваше шок и ужас, вик, който се превръщаше в яростна лудост. Светлината е вик, викът е светлина.

Няма нищо. И има нещо. Отначало е трудно да се разбере кое какво е.

Бяло пространство. Може да не е нищо. А може и да е таван.

Някъде под бялото пространство, някъде над самия него, има една черна кукичка. Малка черна кука, която прилича на извит в подканващ жест показалец. Жест с твърде много значения. Твърде необхватен, за да може да се изрази с думи. В момента всичко е необхватно и не може да се изрази с думи. Той не се сеща за нито една. Забравя какво представляват. Думите – малки, покрити с бабунки предмети; черни пластмасови насекоми; идеи, схеми; късчета от нещо; супа от букви.

От кукичката виси безцветна прозрачна торба. Торбата е издута от безцветна прозрачна течност. От нея се спуска прозрачна тръбичка – като тръбичката за горивото на самолетче-играчка в парка. Сега усеща мириса на самолетното гориво. Вижда как един сръчен показалец опитно врътва перката и малкият двигател започва да работи и да се дави. Звукът става все по-силен и висок, двигателят бучи и вие, воят преминава в нескончаемо пищене. На връщане от парка, на път към дома, докато върви по петите на баща си, на своя необщителен баща, той пада върху купчина камъни. Разранява си коляното, то е цялото окървавено. Кръвта се процежда по пищяла му и кваси чорапа. Той не плаче. Баща му изглежда щастлив, горд с него, по-късно разказва на майка му за това голямо постижение – че е стигнал възрастта, когато вече не плаче. Рядко се случва баща му да го гледа с гордост. Майка му отвръща: "За бога, той е само на четири години, позволено му е да плаче!" Баща му не казва нищо.

Вижда себе си, докато шофира. Познат път, Кетскилс. Една сърна, която пресича пред него и застава в полето от другата страна на шосето. А после, след нея неочаквано се спуска сърнето ѝ. Глухият удар. Образът на изкривеното тяло, майката, която извръща поглед назад, чака насред полето.

Дани в канавката, червеното беемве, което се отдалечава с висока скорост. Гълъбът, след който Дани бе тръгнал и бе излязъл на улицата, разперва криле и отлита. Дани бе само на четири години.

Музиката на Нино Рота. Затрогваща, иронична, шеметна. Като тъжен цирк. Соня Рейнолдс бавно танцува. Падат есенни листа.

– Сега дали ни чува?

– Възможно е. Вчерашните изследвания със скенер показаха значителна мозъчна дейност във всички сетивни центрове.

– Значителна? Но...

– Но моделите са все така хаотични.

– Какво означава това?

– Мозъкът му показва признаци на нормална дейност, но те се появяват и изчезват. Има и признаци, че сетивата му превключват от едно на друго, което може да е временно. Напомня малко на преживяването след употреба на наркотични халюциногенни вещества, когато човек вижда звуци и чува цветове.

– И каква е прогнозата?

– Госпожо Гърни, при травматични увреждания на мозъка...

– Знам, че не може да кажете със сигурност . Кажете ми обаче какво смятате ?

– Не бих се учудил, ако се възстанови напълно. Виждал съм случаи на неочаквана спонтанна ремисия...

– Но и не бихте се учудили, ако не оздравее?

– Съпругът ви е прострелян в главата. Истинско чудо е, че изобщо е жив.

– Да. Благодаря ви. Разбирам. Може да се подобри, може и да се влоши. А вие нямате представа какво ще стане, нали?

– Правим всичко, което ни е по силите. Когато мозъчният оток спадне, вероятно ситуацията ще стане по-ясна.

– Сигурен ли сте, че не изпитва болка?

– Не, не изпитва болка.

Обля го топлина, после прохлада – като морска вълна, която идва и се отдръпва, или като сменящ посоката си летен бриз.

Сега прохладата ухаеше на свежа, окъпана в роса трева, а топлината носеше финия аромат на огрени от слънцето лалета.

Прохладата идваше от хладните чаршафи, а топлината – от топлите женски гласове.

Топлината и прохладата се съчетаха в мекото докосване на нечии устни до челото му. Великолепна сладост и нежност.

Съдът в щата Ню Йорк. Отвратителна съдебна зала, неприветлива и безлична. Съдията – карикатура на изтощението, цинизма и проблемите със слуха.

– Детектив Гърни, срещу вас са повдигнати множество обвинения. Признавате ли се за виновен?