Джон Вердън - Затвори очи

Той не може да говори, не може да отвърне, не е в състояние дори да се движи.

– Присъства ли обвиняемият?

– Не! – едновременно се провиква хор от гласове.

Един гълъб излита от пода и изчезва в изпълнения с дим въздух.

Той иска, опитва да говори, да докаже, че е там, обаче не може да говори, не може да произнесе дори дума, да помръдне дори пръст. Напряга се, бори се да изкара от гърлото си поне една сричка, поне един задавен вик.

Залата гори. Тогата на съдията пуши. Той обявява прегракнало, с хъхрещи гърди:

– Обвиняемият ще бъде задържан за неопределен период от време в мястото, където е в момента, чиито размери ще бъдат намалени, и ще остане там, докато умре или полудее.

Стои в една стая без прозорци, тясна стая със застоял въздух и неоправено легло. Търси врата, но единствената врата води към някакъв килер – долап, дълбок само сантиметри, зад който има бетонна стена. Трудно му е да диша. Удря по стената, но ударът всъщност не е удар, а проблясък на огън и дим. После отстрани на леглото забелязва цепнатина в стената, а в пролуката – очи, които се взират в него.

След това се озовава в пространството зад стената, на мястото, откъдето го гледаха очите, но пукнатината е изчезнала и наоколо е съвсем тъмно. Опитва се да се успокои. Опитва се да диша бавно и равномерно. Опитва се да се раздвижи, но пространството е твърде малко. Не може да повдигне ръце, не може да сгъне колене. Прекатурва се настрани и се блъсва в пода, но сблъсъкът не е сблъсък, а е вик. Не може да помести ръката, озовала се под тялото му, не може да се надигне. Пространството тук е още по-тясно, не може да помръдне. Усилващият се ужас му пречи да диша, едва си поема дъх. Само да можеше да издаде някакъв звук, да говори, да извика.

Някъде далеч койотите започнаха да вият.

– Сигурен ли сте, че ме чува? – Гласът ѝ бе изпълнен с надежда.

– Със сигурност мога да кажа само, че диаграмата на мозъчната дейност, която виждам при сканирането, съответства на сетивния център на слуха. – Гласът му бе хладен като лист хартия.

– Възможно ли е да е парализиран? – Сега гласът ѝ сякаш бе увиснал на ръба на мрака.

– Доколкото виждам, двигателният център не е пряко засегнат. Въпреки това при подобни наранявания...

– Да, зная.

– Добре, госпожо Гърни. Ще ви оставя насаме с него.

– Дейвид – меко произнесе тя.

Той все още не можеше да се движи, но паниката му вече изчезваше, разпръсната от гласа на жената. Тясното пространство, в което се намираше, каквото и да бе то, вече не го смазваше.

Той познаваше гласа на тази жена.

А с гласа ѝ се появи и образът ѝ.

Отвори очи. Първоначално не виждаше нищо, освен светлина.

А после видя нея.

Тя го гледаше и се усмихваше.

Той се опита да помръдне, но нищо не помръдна.

– В гипс си – обясни му тя. – Отпусни се.

Изведнъж той си спомни безумното си втурване към Джото Скард, първия оглушителен изстрел.

– Джак добре ли е? – запита с дрезгав шепот.

– Да.

– Ти добре ли си?

– Да.

Сълзи изпълниха очите му и лицето ѝ се замъгли.

След известно време паметта му го върна и по-назад:

– Пожарът...

– Всички се измъкнали.

– Ах! Добре. Добре. Джак е намерил... – не можа да си спомни думата.

– Дистанционния ключ, да. Ти си му напомнил да провери в джоба на Аштън. – Тя успя да се засмее, макар звукът да бе кратък, задавен и да напомняше на плач.

– Какво беше това?

– Просто току-що ми хрумна, че виж в джоба на Аштън можеха да са последните ти думи.

Той също започна да се смее, но моментално извика от болката в гърдите си, после се разсмя отново и извика пак.

– О, Боже, не, не, не ме карай да се смея!

По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите ужасно го боляха. Започваше да се уморява.

Тя се наведе към него и изтри очите му с една разпадаща се хартиена кърпичка.

– Ами Скард? – попита той едва доловимо.

– Джото ли? Подредил си го толкова зле, колкото и той теб.

– Стълбището?

– О, да. Това вероятно е първият път, когато е бил хвърлен по стълбите от човек, когото е прострелял три пъти.

В гласа ѝ се долавяха толкова много неща, толкова много съперничещи си емоции, сред които и една наивна гордост. Това го накара да се разсмее. Сълзите му отново бликнаха.

– Почини си сега – каза му тя. – Много скоро хората ще се наредят на опашка, за да разговарят с теб. Хардуик е разказал в Бюрото за всичко, което се е случило, за всичко, което си открил – за това кой кой е, кое какво е и какъв невероятен герой си, живота на колко много хора си спасил, но те държат да го чуят от твоята уста.