Джон Вердън - Затвори очи

Писъците и виковете, които долитаха от колонките, ставаха все по-хаотични. Хардуик започна да се придвижва към Аштън със свъсено като буреносен облак лице. Гърни протегна ръка пред него да го спре. Аштън спокойно вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Хардуик.

– За Бога, Джак! – каза Гърни. – Дай да не решаваме въпроса с куршуми, когато нямаме такива!

Хардуик застина и стисна зъби, челюстта му се напрегна.

– И се стигна до "джентълменското споразумение"? – попита Гърни с възхитена усмивка.

– А! Явно господин Болстън се е разприказвал.

– За "Кармала", да. Бих искал да науча повече.

– Вече знаеш много.

– Кажи ми и останалото.

– Историята е съвсем проста, детективе. Идвам от проблемно семейство – каза той с отвратителна усмивка, изразяваща кошмарите, които се криеха зад този клиширан израз от популярната психология. По устните му минаваха тикове, сякаш под кожата пълзяха странни насекоми. – В крайна сметка ме измъкнаха от него, бях осиновен, получих образование. Привлече ме определена сфера на работа. В повечето случаи се провалях. Пациентите ми продължаваха да изнасилват деца. Не знаех какво да сторя – докато не ми хрумна, че връзките на семейството ми ми предоставят начин да събера най-ужасните момичета на света с най-ужасните мъже на света. – Ухили се отново. – "Съответстващо възмездие". Идеалното разрешение. – Усмивката се стопи. – Каквато беше умна, Джилиан научи малко повече, отколкото трябваше. Подочу няколко думи от един телефонен разговор, който не трябваше да чува. Поддаде се на злочестото си любопитство и се превърна в заплаха за целия процес. Естествено, тя така и не разбра всичко, но си въобрази, че може да използва малкото информация, с която се бе сдобила, за да извлече изгода за себе си. Бракът бе първото ѝ искане. Знаех, че няма да е последното. Намерих удовлетворително решение на ситуацията. Съответстващо удовлетворително. За известно време всичко бе наред. А после се появи ти. – Насочи пистолета към лицето на Гърни.

На екрана се виждаха две пейки, обгърнати от пламъци; пламъци бликаха и от половината лампи; част от завесите пушеха. Повечето момичета бяха на пода; някои бяха покрили лицата си, други се опитваха да дишат през парчета плат, откъснати от дрехите им; някои плачеха, други кашляха, трети повръщаха.

Хардуик сякаш всеки момент щеше да избухне.

– А после се появи ти – повтори Аштън. – Умният Дейвид Гърни. И ето какво стана! – Махна с пистолета към монитора. – Защо тази интелигентност не ти подсказа, че историята ще свърши така? И как иначе би могла да свърши? Да не би наистина да смяташе, че ще ги пусна? Възможно ли е умният Дейвид Гърни в действителност да е толкова глупав?

Хобарт Аштън направи няколко крачки и спря зад стола на сина си.

– Това ли е разрешението, Аштън? – изкрещя Хардуик. – Това ли е, откачено копеле такова?! Да изгориш живи сто и двайсет момичета? Това ли е шибаното ти решение?!

– О, да, да, да – това е! Нима наистина смятахте, че ще ги пусна да си вървят, след като най-сетне съм ги вкарал в капана? – Гласът му се извисяваше все повече, хвърляше се неконтролируемо към Гърни и Хардуик като нещо диво, сдобило се със собствен живот. – Мислехте, че ще пусна това гнездо от змии на свобода, да нападнат всички дечица по света? Тия отровни твари, тия отвратителни, слузести, зли твари! Побъркани, гнусни, покварени, слузести твари! Тия хлъзг...

Случи се толкова бързо, че за момент Гърни реши, че не е видял добре. Иззад облегалката на стола се стрелна ръка, светкавично описа дъга – това бе всичко. Невъздържаният изблик на Аштън секна посред дума. После възрастният мъж пристъпи пъргаво и атлетично встрани, сграбчи дулото на пистолета, изви го и рязко го издърпа. Чу се остро изпукване от счупена кост; кокалче на пръст. Главата на Аштън клюмна на гърдите му, а тялото му започна да се накланя напред, прекатури се настрани на пода и застина в ембрионална поза. Едва след като около гърлото му се образува локва кръв, стана ясно какво точно го е убило.

Мускулите по челюстта на Хардуик играеха.

Дребният мъж с кафявата жилетка избърса острието на джобното си ножче в тапицерията на стола, на който допреди малко седеше Аштън, сгъна го умело с една ръка и го прибра в джоба си.

После погледна към Аштън и сякаш благославяше отлитащата душа на сина си, каза меко:

– Ти си едно лайно.

Силното отвращение, което Гърни бе изпитвал като начинаещ полицай към насилието и кръвта, особено към кръвта от смъртоносни рани, се бе притъпило за двайсетте години в отдел "Убийства" – точно както се притъпява слухът на човек, работил цял живот край пневматични чукове. Бе научил много добре да прикрива истинските си чувства, когато се налагаше, – или поне да маскира ужаса си като обикновена погнуса. Точно така постъпи и този път.