Джон Вердън: Затвори очи

– Ти си един много умен мъж.

Приглушените гласове, които долитаха от колонките на монитора зад него, се усилиха.

Той като че ли не го забелязваше:

– Толкова умен, толкова схватлив, изпълнен с такова желание да впечатли. Да впечатли кого, чудя се?

– Нещо гори – намеси се Хардуик високо и настоятелно.

– Ти си дете – продължи Аштън да следва собствената си мисъл, – дете, което е научило един номер с карти и го показва отново и отново на едни и същи хора, като се опитва да предизвика отново реакцията, която са демонстрирали първия път.

– Нещо гори, по дяволите! – повтори Хардуик и посочи екрана.

Гърни наблюдаваше ту пистолета, ту измамно спокойните очи на мъжа, който го държеше. Каквото и да ставаше на монитора, щеше да почака. В момента искаше Аштън да продължи да говори.

Нещо на площадката отново се раздвижи, след което един дребен мъж с кафява жилетка бавно и тихо пристъпи прага на кабинета. На Гърни му бе необходима цяла секунда, преди да разпознае Хобарт Аштън.

Гърни нарочно не отместваше очи от пистолета в ръката на Скот Аштън. Зачуди се колко ли от случващото се разбира баща му – ако изобщо проумяваше нещо. Какво възнамеряваше да прави, ако изобщо имаше някакви намерения? Защо се промъкваше крадешком? Какво знаеше той или какво подозираше, че да се изкатери по стълбището и да се скрие на площадката? И което бе по-важно, дали виждаше пистолета на сина си от мястото, където бе застанал? Разбираше ли изобщо какво означава оръжието? До каква степен бяха разстроени възприятията му? И може би най-неотложният въпрос: ако старецът направеше нещо (независимо дали нарочно или по невнимание) и разсееше за миг сина си, дали Гърни щеше да успее да се добере до пистолета, преди Аштън да стреля срещу него?

Тези отчаяни разсъждения бяха прекъснати от внезапно избухване:

– Мамка му! Църквата гори! – изкрещя Хардуик.

Гърни погледна екрана, като същевременно следеше с периферното си зрение Скот Аштън и баща му. На монитора ясно се виждаше как от лампите на стените излиза дим. Някои момичета бяха станали от пейките, други се препъваха една през друга да се измъкнат от местата си. Опитваха се да стигнат в средата на централния кораб, върху подиума близо до камерата.

Като видя това, Гърни инстинктивно скочи на крака, а Хардуик го последва.

– Внимателно, детективе – предупреди го Аштън, прехвърли пистолета в дясната си ръка и го насочи към гърдите на Гърни.

– Отключи вратите! – нареди Гърни.

– Не точно сега.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?!

От колонките избухнаха писъци. Гърни се обърна точно навреме, за да види как пожарогасителят в ръцете на едно от момичетата се превръща в огнепръскачка и залива с горяща течност най-близката дървена пейка. Друго момиче се втурна към мястото с втори пожарогасител, но резултатът беше същият – струята се възпламени веднага, щом докосна огъня. Очевидно някой бе повредил пожарогасителите и сега те имаха обратен ефект. Това му напомни за един палеж в Бронкс отпреди двайсет години: установи се, че един от пожарогасителите в малък магазин за хардуер е бил изпразнен и напълнен с домашно приготвен напалм.

В параклиса настъпи паника.

– Отключи шибаните врати, копеле такова! – кресна Хардуик на Аштън.

Бащата на Аштън бръкна в джоба на жилетката си и извади нещо с блестящ край. Когато от дръжката изскочи късо острие, Гърни осъзна, че става дума за най-обикновено джобно ножче, с което момчетата дялкат пръчки. Възрастният мъж отпусна ножа отстрани на тялото си и остана така, с безизразно лице и поглед, вперен в облегалката на стола на сина си.

Очите на Скот Аштън пък бяха приковани в Гърни:

– Не е точно предпочитаният от мен финал, но отличната ти намеса изисква именно такъв край. При тези обстоятелства това е най-добрият вариант.

– Господи, пусни ги да излязат, шибан откачалник такъв! – изкрещя Хардуик.

– Направих най-доброто, на което бях способен – спокойно заяви Аштън. – Имах надежди. Всяка година успявахме да помогнем на няколко; но след известно време бях принуден да призная, че повечето не се повлияваха. Излизаха от тук точно толкова покварени, колкото бяха влезли; напускаха ни и тръгваха по света да тровят и унищожават други.

– Нищо не си можел да направиш – увери го Гърни.

– И аз така си мислех... преди да получа Мисията си и Начина на изпълнението ѝ. Ако някоя избереше да води покварен живот, можех най-малкото да огранича времето, да намаля периода, в който трови другите.