Джон Вердън: Затвори очи

Въпросите без отговор бързо се трупаха.

А сега следваше един съвсем личен: защо не се бе сетил, че стаята може да се подслушва?

Винаги бе смятал, че идеята за "предсмъртното желание" е твърде изтъркана, повърхностна и достъпна. В момента обаче се чудеше дали това грозно клише не е най-доброто обяснение за собственото му поведение. Или пък харддискът на ума му бе прекалено задръстен от необработени подробности?

Необработени факти, колебливи теории и убийства.

Когато всичко се провали, върни се в настоящето.

Постоянният съвет на Мадлин: бъди тук и сега. Внимавай.

Осъзнаването на настоящето: Светия Граал на съзнанието.

В момента Аштън бе по средата на изречението:

– ...трагикомичната тромавост на правосъдната система, която уж се бори против престъпността – и която нито носи правосъдие, нито е систематична, но затова пък със сигурност е престъпна. Когато си има работа със сексуални престъпници, тази система се оказва идиотски политизирана и безумно неадекватна. Не помага на нито един от насилниците, които залавя, а само прави повечето по-лоши. Освобождава всички, които са достатъчно умни, за да заблудят така наречените професионалисти, преценяващи състоянието им. Публикува обществено достъпни списъци на сексуални престъпници, които са непълни и безполезни. Под прикритието на тази измама, която само замазва очите на обществеността, тя пуска на свобода змии, които поглъщат деца ! – Изгледа свирепо Гърни, после Хардуик, после пак Гърни. – Именно на тази скапана, перверзна система в крайна сметка служи невероятно устроеният ти ум, цялата ти логика, всичките ти следователски способности, цялата ти интелигентност.

Според Гърни речта беше странна, изкусна филипика, която Аштън очевидно бе упражнявал и произнасял и преди – може би по време на срещи със съмишлениците си. Същевременно обаче тя бе вдъхновявана от осезаема ярост, която съвсем не беше фалшива. Когато се взря в очите му, разпозна този гняв, защото го бе наблюдавал и преди. Виждал го бе в очите на жертви на сексуално насилие, а най-ярко и живо си го спомняше в очите на една петдесетгодишна жена. Беше я гледал, когато тя призна, че е убила с брадва своя седемдесет и пет годишен доведен баща, който я изнасилил едва петгодишна.

В своя защита тя бе заявила пред съда, че иска да е сигурна, че внучката ѝ няма защо да се страхува от него, че ничия внучка няма защо да се страхува. Очите ѝ горяха от буйна, закрилническа ярост и независимо от опитите на адвоката ѝ да я укроти и да я накара да млъкне тя продължи да се кълне, че единственото ѝ желанието е да ги избие всичките – всяко чудовище, всеки насилник, да ги изколи, да ги накълца на парчета. И докато я извеждаха от съда, не спираше да крещи, че ще ги причаква на вратите на затворите и ще убива всеки освободен насилник, че ще заколи и последния, когото пуснат на свобода. Че ще използва сетните сили, дадени ѝ от Господ, за да ги "накълца на парчета!".

Едва тогава Гърни най-после направи връзката – уравнението бе толкова просто, обясняваше всичко.

Погледна към Скот Аштън, който бе кацнал на масивния си църковен стол като ястреб с пламтящи от ярост очи; и за първи път осъзна кой в действителност е този мъж.

– Няма никаква вероятност да пуснат Тирана на свобода и да погълне когото и да било – каза той с равен глас, сякаш бяха обсъждали темата цяла вечер.

Първоначално мъжът не реагира по никакъв начин. Сякаш дори не бе чул думите Гърни, още по-малко бе доловил обвинението в убийство зад тях.

Тогава Гърни отново засече някакво движение на прашната площадка зад него. Този път успя да различи ръка, показваща се от кафяв ръкав, в чийто край проблясваше нещо метално. След миг, точно както бе станало преди малко, ръката изчезна в нишата от другата страна на вратата.

До този момент Аштън бе държал главата си наклонена леко вляво. Сега той я изправи и безкрайно бавно я наклони вдясно. След това премести пистолета от дясната си ръка в лявата, която почиваше в скута му. Повдигна дясната си ръка към главата, пръстите му докоснаха ухото и слепоочието и останаха там. Жестът бе едновременно деликатен и смущаващ. В съчетание с ъгъла, под който бе наклонена главата му, създаваше странното усещане, че се е заслушал в някаква едва доловима мелодия.

В крайна сметка очите му срещнаха тези на Гърни и мъжът сведе ръка към страничната облегалка на стола си, като в същото време вдигна другата, в която държеше пистолета. На лицето му разцъфна усмивка, която увехна като някакво мимолетно, уродливо цвете.