Джон Вердън - Затвори очи

– Ами куршумът, изстрелян по чашата за чай?

– Това е най-лесното нещо на света. Аштън може да е стрелял сам, после да е скрил пушката и да я е обявил за открадната. Хората лесно ще повярват, че откаченият и неблагодарен мексиканец е отмъкнал скъпата пушка на доктора.

– Ами момичетата, с които Хектор е разговарял в "Мейпълшейд"...

– Всички момичета, с които уж е разговарял, много удобно са или мъртви, или изчезнали. Следователно как можем да разберем дали изобщо е говорил с някого? Не разполагаме със свидетел, който да потвърди, че го е виждал лично. Всъщност това само по себе си не е ли изключително странно?

Двамата се спогледаха, а после погледнаха към монитора, където Аштън казваше нещо на две от момичетата – може би им даваше някакви указания, тъй като сочеше към различни части на помещението. Изглеждаше спокоен и отпуснат като главнокомандващ на победна армия в деня, когато врагът капитулира.

Хардуик поклати глава.

– Наистина ли смяташ, че Аштън е измислил цялата тази невероятно сложна схема – дори несъществуващ митичен персонаж – и е успял да поддържа измислицата си цели три години само за да има кого да обвини в случай, че някой ден реши да се ожени и да убие жена си? Това не е ли нелепо?

– Да, от твоите уста наистина звучи абсурдно. Да предположим обаче, че е имал друга причина за "създаването" на Хектор.

– Каква?

– Не зная. Някаква по-голяма, по-значима причина. И по-прагматична.

– Не ми изглежда много вероятно. Ами оная работа със Скард? Не се ли градеше всичко на теорията, че един от братята, вероятно Леонардо, се преструва на Хектор и убеждава непокаяли се момичета от "Мейпълшейд" да напуснат дома си, за да си докарат пари и тръпка след завършването? Ако Хектор не съществува, какво става с целия сценарий за сексуалните робини?

– Нямам представа.

Гърни знаеше, че този въпрос наистина е от изключително значение. Какъв смисъл имаха всичките им теории, които зависеха от идеята, че Леонардо Скард е действал като Хектор Флорес, ако такъв човек никога не бе съществувал?

– Между другото – подхвърли Гърни, – случайно да си носиш служебното оръжие?

– Винаги го нося – отвърна Хардуик. – Глезенът ми все едно е гол, ако кобурът не виси на него. По моето скромно мнение понякога куршумите са не по-лошо средство за решаване на проблема от ума. Защо питаш? Каниш се да предприемеш нещо зрелищно ли?

– Не, нищо зрелищно засега. Трябва да сме доста по-уверени в това, какво точно става.

– Само преди малко звучеше много уверен в себе си!

Лицето на Гърни се изкриви в гримаса:

– Сигурен съм, че моята версия за убийството на Пери е възможна. Или поне, че не е невъзможна. Скот Аштън може да е убил Джилиан Пери. Възможно е да го е направил. Трябва обаче да се разровим повече, нужни са ни още факти. В момента нямаме никакви улики и никакви мотиви. Не разполагаме с нищо освен с моите разсъждения, които са просто упражнение за ума.

– Ами ако...

Въпросът на Хардуик бе прекъснат от звука на тежката църковна врата, която се отвори и се хлопна. Чу се рязко металическо щракване. Двамата инстинктивно се приведоха към мрачните стълби отвъд прага на кабинета и се ослушаха за стъпки.

Миг по-късно се появи Скот Аштън и влезе в стаята. Излъчваше същата властност и усещане за контрол, които бяха наблюдавали на монитора. Докторът потъна в тапицирания с кадифе стол зад бюрото си, свали слушалката за блутут от ухото си и я пусна в най-горното чекмедже. Постави ръце на солидния черен плот на бюрото и бавно преплете пръсти с изключение на палците. Тях задържа изпънати паралелно един на друг, сякаш така по-лесно можеше да ги сравни – сравнение, което очевидно му бе много интересно. След като известно време се усмихваше мълчаливо на собствените си мисли, той раздели ръце и ги разпери в странен, нехаен жест – с обърнати нагоре длани и косо отпуснати пръсти.

После бръкна в джоба на сакото си и извади малокалибрен пистолет. Действието бе абсурдно небрежно – толкова напомняше на ваденето на кутия цигари, че за момент Гърни си помисли, че именно това е направил.

С почти сънливо движение Аштън насочи малкия полуавтоматичен 25-калибров пистолет "Берета" в някаква точка между Гърни и Хардуик. Погледът му обаче бе прикован в Хардуик.

– Направете ми една услуга, моля. Поставете ръце на облегалките на стола си. Веднага, ако обичате. Благодаря. Сега, без да ставате, вдигнете бавно крака от пода. Благодаря. Наистина оценявам високо съдействието ви. Вдигнете ги по-високо. Благодаря. Сега, ако обичате, протегнете крака напред, към бюрото ми. Продължете да ги протягате, докато не ги поставите върху бюрото. Благодаря. Така е много добре, много любезно от ваша страна.