Джон Вердън - Затвори очи

Дребният мъж се разсмя – звукът беше все едно трошиш чакъл под одеяло.

– Голям си куражлия, Гърни! Мамка му, направо си си сбъркал професията.

– Да, знам. Остават ти четири минути и половина. Времето лети. Лети! И така, ето какво ще се случи, ако не ми кажеш адресите, които ми трябват. Ще последва много внимателен, изпълнен като по учебник опит да бъдеш задържан. Ти обаче ще сглупиш и ще се опиташ да избягаш. С тези си действия ще застрашиш живота на полицейски служител, който няма да има друг избор, освен да стреля по теб. Ще има два изстрела. Първият деветмилиметров куршум с кух връх ще ти отнесе топките. Вторият ще прекъсне гръбначния ти мозък между първия и втория шиен прешлен, с което ще предизвика необратима парализа. С тези рани ще седнеш в инвалидна количка и няма да излезеш от затворническата болница до края на скапания си живот. Освен това ще даде възможност на съкилийниците да ти пикаят по лицето всеки път, когато си поискат. Е? Разбираш ли сделката?

Отново същият смях – смях, в сравнение с който отвратителното стържене на Хардуик звучеше като нежна мелодия.

– Знаеш ли защо си още жив, Гърни? Защото направо нямам търпение да чуя следващото, което ще изтърсиш!

Гърни хвърли поглед към часовника си:

– Остават три минути и двайсет секунди.

От колонките вече не се чуваха гласове – само стенания, раздираща кашлица, кратък остър писък, плач.

– Какво става, по дяволите? – обади се Хардуик. – Мамка му, какво става?!

Гърни погледна към екрана, вслуша се в сърцераздирателните звуци и се обърна към Хардуик. Говореше преднамерено ясно и спокойно:

– В случай, че забравя, запомни, че дистанционното за вратите е в джоба на Аштън.

Хардуик го изгледа странно, явно схвана скритото послание в думите му.

– Времето изтича – каза Гърни, този път към Джото Скард.

Възрастният мъж отново се разсмя. Подобен блъф не можеше да го заблуди. Сделка нямаше да има.

На монитора се появи лицето на едно момиче, наполовина закрито от разчорлена руса коса, изпълнено с ужас и ярост. Лицето изглеждаше огромно, разкривено и грозно заради близостта с камерата:

– Шибаняк такъв! – изкрещя момичето с пресекващ глас. – Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк!

После избухна в кашлица, започна да се дави и да се задъхва.

Бледият като мъртвец Емил Лазаръс се появи иззад една преобърната пейка и започна да пълзи като грамаден черен бръмбар по обгърнатия от пушек под.

Джото Скард наблюдаваше екрана. Лицето му изразяваше нещо по-лошо от безразличие: той, изглежда, се забавляваше.

Гърни реши, че няма да получи по-добра възможност от това незначително разсейване. Това бе единственият шанс, който му оставаше.

Нямаше кого да обвинява. Нямаше кой да го спаси. Собствените му решения го бяха довели дотук. До това място, най-опасното, на което бе попадал. До това малко място, което едва се крепеше на ръба на ада.

Портата на Рая.

Можеше да направи само едно. Надяваше се, че то ще е достатъчно.

А ако се окажеше недостатъчно, дано един ден Мадлин да му прости.

В полицейската академия не преподаваха какво е да стрелят по теб. От разказите на онези, които го бяха преживели, човек добиваше известна представа; когато се случеше пред очите ти, към нея се прибавяше ново, обезпокоително измерение; но както става с повечето силни преживявания, представата и реалността бяха две коренно различни неща.

Планът му, доколкото имаше такъв, бе замислен в рамките на една-две секунди и бе съвсем прост, като това да скочиш през прозореца. Смяташе да се хвърли срещу дребния мъж с пистолета, който бе застанал на три-три и половина метра от него, до празния стол на Аштън, точно пред отворената врата. Надяваше се да се блъсне в него достатъчно силно, за да го избута назад и понесени от инерцията, двамата да прелетят и да се стоварят надолу по стълбите. А цената, която щеше да плати, бе куршум в тялото, може би и повече от един.

Докато Джото Скард наблюдаваше блондинката, която крещеше "Шибаняк!", Гърни се метна към него с гърлен рев. Поставил бе едната си ръка на гърдите, над сърцето, а другата – пред челото си. 25-калибровият пистолет на Скард нямаше достатъчно огнева мощ, за да нанесе големи поражения, освен в тези две области – а Гърни бе решил да понесе каквито други наранявания се наложеше.

Оглушителният звук от първия изстрел прозвуча почти веднага и изпълни малкото помещение. При ужасно болезнения сблъсък куршумът разтроши дясната китка на Гърни, притисната към гръдната му кост точно над сърцето.