Джон Вердън - Затвори очи

– Същото като преди малко, докато говореше с блондинката. Може да е всичко.

Обаждането приключи и Аштън прибра телефона в джоба си. Едно момиче в задната част на помещението вдигна ръка. Той не го забеляза (или може би нарочно не му обърна внимание), така че то се изправи и започна да маха с ръка, при което успя да привлече погледа му.

– Да? Дами... Мисля, че някой има въпрос или пък коментар.

Момичето – оказа се, че това е блондинката с бадемовидните очи, за която Хардуик току-що бе споменал – попита:

– Чух, че Хектор Флорес е бил видян тук днес, точно тук, в параклиса. Вярно ли е?

Аштън се развълнува и смути, което изобщо не бе характерно за него:

– Какво... кой ти го каза?

– Нямам представа. Едни момичета говореха на стълбището в главната сграда – не съм сигурна кое от тях точно беше. Не можах да видя от мястото, където бях застанала. Обаче тя каза, че го е видяла – видяла е Хектор. Ако това е вярно... наистина е страшно!

– Ако бе вярно, наистина щеше да е страшно – заяви Аштън. – Може би онази, която е казала, че го е видяла, ще ни разкаже нещо повече. В момента всички сме тук. Тя също би трябвало да е тук.

Замълча в очакване и огледа събраните момичета. Изминаха пет дълги секунди, след което той добави с добродушно разбиране:

– На някои хора може би просто им харесва да разпространяват страшни слухове. – Все пак той не изглеждаше съвсем спокоен. – Други въпроси има ли?

Едно от по-малките момичета вдигна ръка и запита:

– Колко време още трябва да останем тук?

Аштън се усмихна като любящ баща:

– Докато има полза, и нито минута повече. Надявам се, че във всяка от групите споделяте своите мисли, притеснения, чувства – особено страховете, които са съвсем естествени след смъртта на Савана. Искам да изразите всичко, което ви минава през ума, и да се възползвате от помощта на сътрудниците на групата, както и да си помогнете една на друга. Процесът работи. Всички знаем, че работи. Имате доверие в него.

Аштън слезе от платформата и започна да обикаля из помещението. От време на време казваше по някоя окуражителна дума, но преди всичко наблюдаваше груповите дискусии по пейките. Понякога се заслушваше много внимателно, друг път сякаш потъваше в собствените си мисли.

Докато Гърни наблюдаваше случващото се, вниманието му отново бе привлечено от факта, че в сцената има нещо фундаментално сбъркано и странно. Сградата може и да се използваше за светски цели, но все още изглеждаше, миришеше и създаваше усещането за църква. Комбинацията с необузданата и извратена енергия на настоящите обитателки на "Мейпълшейд", особено на фона на вероятния случай на серийни убийства, бе изключително смущаваща.

Аштън продължаваше бавно да се разхожда между ученичките и техните "сътрудници", но Гърни бе спрял да обръща внимание на екрана.

Затвори очи и отпусна глава на кадифената облегалка на стола си. Съсредоточи се възможно най-пълно върху простото усещане за въздуха, който взлизаше и излизаше през ноздрите му. Опита се да прочисти ума си, да изхвърли бъркотията от отломки. Почти успя, но имаше нещо дребно, което не успяваше да прогони.

Едно съвсем дребно нещо.

Коментарът на Хардуик, който отказваше да напусне ъгъла на съзнанието му, беше се вклинил там и го тормозеше... Коментарът му на въпроса на Гърни какво според него е казал Аштън на блондинката.

Хардуик бе отговорил, че гласът на Аштън се слива с останалите в параклиса и думите му не могат да се различат.

"Може да ѝ е казал всичко."

Именно това притесняваше Гърни.

А сега знаеше причината.

Тези думи бяха събудили в него спомен, първоначално на подсъзнателно ниво.

Сега обаче той се върна, ярък и конкретен.

Друго време. Друго място. Скот Аштън, който говори сериозно с млада блондинка на една просторна, грижливо окосена морава. Разговорът им не може да се чуе. Разговор, който потъва в гълчавата от стотици гласове, без думите да могат да се различат. Разговор, по време на който Скот Аштън би могъл да каже всичко на Джилиан Пери.

Може да ѝ е казал какво ли не. И този единствен факт бе в състояние да промени цялата картина.

– Добре ли си? – попита Хардуик, докато го наблюдаваше.

Гърни кимна съвсем леко, сякаш се опасяваше, че всяко по-рязко движение би могло да разруши крехката верига от възможности, които обмисляше.

Можеше да е казал всичко. Нямаше какво е казал в действителност, защото гласовете не се чуваха. И така, какво можеше да е казал?