Джон Вердън - Затвори очи

После забеляза, че ученичките не са сами. Във всеки от триъгълниците имаше по един или двама по-възрастни – вероятно учители или съветници, или както се наричаха в "Мейпълшейд" хората, които предлагаха напътствия и лечение. В другия край на помещението, почти невидим в сенките, се бе изправил доктор Лазаръс, със скръстени ръце и неразгадаемо изражение.

Почти веднага след влизането на Аштън присъстващите го забелязаха и глъчката започна да стихва. Едно от по-големите и по-хубави момичета се приближи към застаналия в дъното Аштън. То бе високо, русо, с бадемовидни очи.

Гърни хвърли поглед към Хардуик, който се бе привел напред на стола си и внимателно се взираше в екрана.

– Видя ли дали я повика? – запита Гърни.

– Май направи жест с ръка – отвърна детективът. – Все едно махна. Защо?

– Просто съм любопитен.

На качествения монитор профилите на Аштън и високата блондинка се различаваха много ясно, виждаше се дори движението на устните им. Гласовете им обаче не се чуваха добре, думите се смесваха с разговора на групата ученички наблизо.

Гърни също се наведе към екрана:

– Имаш ли някаква представа какво казват?

Хардуик се съсредоточи върху лицата им, дори наклони глава, сякаш така щеше да чува по-добре.

Момичето на екрана каза нещо и се усмихна, Аштън ѝ отвърна и махна с ръка. После целенасочено тръгна по пътеката, около която обикновено бяха разположени пейките в църквите, и се покачи на нещо като подиум, където някога се бе намирал олтарът. Обърна се с гръб към камерата и с лице към събраните ученички. Мърморенето бързо стихна и настъпи пълна тишина.

Гърни погледна въпросително към Хардуик:

– Успя ли да чуеш нещо?

Другият мъж поклати глава:

– Може да ѝ е казал всичко. Не успях да различа думите заради шума наоколо. Не мога да чета по устните.

На екрана Аштън започна да говори с непринуден авторитет. Шоколадовият му баритон се лееше плавно и спокойно, гладък като коприна и някак по-дълбок от обичайното заради ехото в готическата черква:

– Дами – произнесе думата с почти благоговейна учтивост, – случиха се ужасни неща, плашещи неща, и всички са разстроени. Ядосани, уплашени, объркани и разстроени. Някои от вас може би имат проблеми със съня, да изпитват безпокойство, да сънуват кошмари. Най-лошото е може би това, че не знаете какво точно става. Всички искаме да разберем срещу какво сме изправени, а никой не ни казва.

Мъжът направо излъчваше тревогата, която описваше. Превърнал се бе в олицетворение на емоция и разбиране, като в същото време – вероятно чрез дълбокия и и нетрепващ глас, чрез мелодичния си като виолончело тембър – успяваше да вдъхне на другите дълбоко спокойствие.

– Я го виж ти, бива го да дрънка! – заяви Хардуик с тона на човек, който се възхищава на ловкостта на майстор-джебчия.

– Да, определено е професионалист – съгласи се колегата му.

– Не толкова добър като теб, шампионе.

Гърни изкриви лице в неразбираща, въпросителна гримаса.

– Обзалагам се, че може да научи това-онова от твоето шоу в академията.

– Какво знаеш ти за моето академи...

Хардуик посочи монитора:

– Ш-ш-шт! Да не изпуснем нещо.

Думите на Аштън се плъзгаха като бистра вода по гладки камъни:

– Някои от вас ме попитаха за напредъка на криминалното разследване. Колко знае полицията, какво точно прави, колко близо е до залавянето на виновника? Това са логични въпроси, които всички си задаваме. Ще е добре да научим повече, всеки от нас да може да сподели притесненията си, да зададе въпросите, които го вълнуват, да получи отговори. Затова помолих главните детективи, които работят по случая, да дойдат в "Мейпълшейд" утре сутринта – да поговорят с нас, да ни обяснят какво става и какво вероятно ще стане по-нататък. Те ще имат въпроси, ние също ще имаме, така че смятам, че разговорът ще е много полезен за всички ни.

– Какво мислиш за това? – попита ухилено Хардуик.

– Мисля, че е...

– Мазен като прасе, залято с олио?

– Бих казал, че го бива да контролира начина, по който хората виждат нещата.

Хардуик посочи екрана – Аштън тъкмо сваляше мобилен телефон от халката на колана си. Погледна го, намръщи се, натисна някакво копче и го доближи до ухото си. Каза нещо, но момичетата по пейките отново бяха започнали да говорят помежду си и думите му за пореден път се изгубиха във врявата наоколо.

– Долавяш ли нещо? – попита Гърни.

Хардуик се вгледа внимателно в устните на Аштън, после поклати глава: