Джон Вердън - Затвори очи

– Става все по-зле и по-зле – произнесе Аштън.

Гърни предположи, че говори за убийството на Савана Листън предната вечер, и се канеше да изрази съгласието си и да предложи своите съболезнования.

– Честно казано – продължи Аштън и се извърна настрани, – за мен този подход като към организирано криминално деяние е почти неразбираем.

В този момент Гърни забеляза слушалката му за блутут и осъзна, че той всъщност говори по телефона. " Да, разбирам. Разбирам. Имам предвид, че буквално всяка крачка напред прави случая все по-странен и по-странен. Да, лейтенанте. Утре сутринта. Да. Да, разбирам. Благодаря, че ме уведомихте ."

После Аштън се обърна към посетителите си, но за известно време мислите му изглеждаха заети с току-що приключилия разговор.

– Новини ли има? – попита Гърни.

– Запознат ли сте с тази... тази теория за престъпен заговор? Тази грандиозна схема, която може би включва дори мафиоти от Сардиния?

Напрегнатото изражение на Аштън бе комбинация от тревога и пълно недоверие.

– Чух, че се обсъжда – отвърна Гърни.

– Смятате ли, че има някаква вероятност да е истина?

– Вероятност – да.

Аштън поклати глава, вгледа се объркано в бюрото си, после пак вдигна очи към двамата детективи:

– Мога ли да попитам защо сте тук?

– Просто следваме интуицията си – обясни Хардуик.

– Интуиция ли? Какво имате предвид?

– При всеки случай има една обща точка, където се събират всички елементи. Така тя се превръща в ключ. Ще ни бъде от голяма полза, ако ни позволите да се разходим наоколо и да огледаме.

– Не съм сигурен, че...

– Изглежда, всичко случило се има някаква връзка с "Мейпълшейд". Съгласен ли сте с това?

– Ами... предполагам. Може би. Не зная.

– Твърдите, че не сте се замисляли по този въпрос? – в тона на Хардуик се промъкна рязка нотка.

– Естествено, че съм си го мислил! – смути се Аштън. – Просто не мога... не ми е съвсем ясно как. Може би защото съм твърде близо до цялата история.

– Името "Скард" говори ли ви нещо? – попита Гърни.

– Детективът, с когото говорих по телефона току-що, ми зададе същия въпрос. Отговорът е "не".

– Сигурен ли сте, че Джилиан никога не го е споменавала?

– Джилиан ли? Не. Защо да го споменава?

Гърни сви рамене:

– Възможно е това да е истинското име на Хектор Флорес.

– Скард? И откъде би могла да го знае Джилиан?

– Нямам представа, но явно е търсила информация за него в интернет.

– За името Скард ли?

– Да.

Аштън отново поклати глава. Жестът му напомняше на неволно потреперване.

– Колко по-ужасна ще стане тази история, преди да ѝ се види краят? – Това беше по-скоро протестен стон, отколкото въпрос.

– Преди малко по телефона казахте нещо за утре сутринта?

– Какво? А, да. Още един обрат. Лейтенантът смята, че заради тази конспирационна теория случаят става много по-належащ и важен, затова иска да премести разпитите на ученичките за утре сутрин.

– А те къде са?

– Моля?

– Ученичките ви. Къде са те?

– О! Извинете разсеяността ми, но донякъде именно това е причината за нея. Те са долу, в главния кораб на параклиса. Там обстановката е успокояваща. Денят бе изпълнен с бурни събития. Официално ученичките от "Мейпълшейд" не поддържат никаква връзка с външния свят. Тук няма телевизия, радио, компютри, мобилни телефони, айподи, нищо. Но винаги се появяват пукнатини, все някой успява да вмъкне незабелязано някакво устройство, така че те, естествено, са научили за смъртта на Савана и... Можете да си представите реакцията им. Затова преминахме на нещо, което в някое по-строго учреждение вероятно биха нарекли "затворен режим" или просто заключване. Разбира се, ние не го наричаме така. Стараем се всичко тук да е по-неагресивно.

– С изключение на бодливата тел – намеси се Хардуик.

– Задачата на оградата е да държи проблемите отвън, а не хората вътре.

– А-а, чудехме се каква точно е причината.

– Уверявам ви, че целта ѝ е сигурността на обитателите, не затварянето им вътре.

– И така, в момента всичките са в църквата, на долния етаж? – запита Хардуик.

– Точно така. Както вече споменах, намират обстановката там за успокояваща.

– Трудно ми е да си представя, че са религиозни – заяви Гърни.

– Религиозни ли? – невесело се усмихна Аштън. – Не бих казал. Просто в каменните църкви, готическите прозорци и приглушената светлина има нещо... Успокояват душата, макар че това няма нищо общо с теологията.

– А не се ли чувстват наказани? – зачуди се Хардуик. – Впрочем какво правят онези, които не са изпаднали в истерия?