Джон Вердън - Затвори очи

– Добре, какво питаш?

– Откъде се пръкват всичките тия истории, мамка му? Те са наистина интересни, но...

– Но какво?

– Но за нито една от тях няма грам доказателства!

Хардуик рязко млъкна, но явно не бе приключил.

– И... – подкани го Гърни.

Хардуик поклати глава, сякаш не искаше да казва нищо повече. После обаче продължи:

– Някога вярвах, че първата ми съпруга е истинска светица. – Отново замълча и сякаш се оттегли някъде далеч, загледан в пейзажа, който преминаваше покрай прозореца – потъмнелите от дъжда полета и старите провинциални къщи. – Сами си разказваме истории. Пропускаме истинските доказателства, това е проблемът. Така са устроени умовете ни. Просто твърде много обичаме историите. Имаме нужда да вярваме в тях. И знаеш ли какво? Тая нужда те засмуква в шибания канал!

Когато минаха отбивката за Хигълс Роуд, джипиесът на Гърни ги осведоми, че ще пристигнат в "Мейпълшейд" след четиринайсет минути. Взели бяха консервативното зелено субару на Гърни, което изглеждаше по-подходящо за случая от спортно изглеждащия червен понтиак на Хардуик, чийто двигател ръмжеше и димеше, гръмко се давеше. Мъглата бе преминала в ситен дъжд, затова Гърни увеличи скоростта на чистачките. Преди няколко седмици една от тях бе започнала да скърца изнервящо; крайно време бе да я подмени с нова.

– Как точно си представяш тоя тип, дето му викаме Хектор Флорес? – попита Хардуик.

– Лицето му ли имаш предвид?

– Всичко. С какво си представяш, че се занимава?

– Ами представям си го застанал гол в поза от йога в беседката на Аштън.

– Разбираш ли сега какво имам предвид? – каза Хардуик. – Прочел си за това в резюметата от разговорите, нали? Обаче сега си го представяш толкова живо, все едно ти самият си го видял.

– Това е нещо, което правим непрекъснато – сви рамене Гърни. – Умовете ни не само свързват точките от пунктира, ами дори създават нови точки. Както сам каза, Джак, така сме устроени – обичаме историите, обичаме да навързваме нещата.

След миг му хрумна нещо, което сякаш нямаше връзка с темата:

– Кръвта още влажна ли беше?

Хардуик примигна:

– Коя кръв?

– Кръвта върху мачетето. Кръвта, за която преди минута заяви, че няма как да е направо от местопрестъплението, защото мачетето не е оръжието на убийството.

– Естествено, че беше влажна... тоест така изглеждаше. Чакай да помисля. Онази част, която видях, изглеждаше влажна, обаче върху нея бяха полепнали пръст и листа.

– Господи! – прекъсна го Гърни. – Може би това е причината...

– Причината за какво?

– Флорес да зарие мачетето, макар и само наполовина. Зарил е острието под слой влажни листа и почва.

– За да не засъхва кръвта по него?

– И за да не се окисли по различен начин от кръвта край тялото в бунгалото. Ако кръвта по мачетето е била във видимо по-напреднал стадий на окисляване от онази по сватбената рокля на Джилиан, ти или лабораторните техници със сигурност щяхте да забележите. Ако кръвта по мачетето е била по-стара от кръвта по жертвата...

– ...щяхме да разберем, че то не е оръжието на убийството.

– Именно. Обаче влажната почва върху острието би забавила засъхването на кръвта и би прикрила окисляването и видимата разлика в цвета.

– А и в лабораторията не биха забелязали подобно нещо – вметна Хардуик.

– Не, разбира се. Анализът на кръвта е бил направен най-рано на следващата сутрин, а по това време разлика от един или два часа не би могла да бъде засечена – освен ако не направят специален тест за установяване именно на този фактор. Само че няма причина да го правят, ако ти или съдебният патолог не го предложите.

Хардуик бавно кимаше. Погледът му бе едновременно остър и замислен:

– Това буквално слага кръст на предположенията ни... но накъде ни води?

– Ха! Добър въпрос – бе коментарът на Гърни. – Може да е просто още един признак, че всички първоначални предположения са били грешни...

Деловият женски глас, който звучеше от джипиеса, упъти Гърни да кара още 800 метра направо, а после да завие вляво.

Завоят бе отбелязан с прост черно-бял знак върху черен дървен стълб: "ЧАСТЕН ПЪТ". Тясната, гладко павирана алея минаваше през борова горичка. Клоните на дърветата от двете страни се спускаха ниско и създаваха усещането за изкуствено оформен градински тунел. След още осемстотин метра минаха през отворена порта във висока телена ограда и спряха пред пропускателен пункт, чиято бариера бе спусната. Будката бе много представителна, облицована с кедрови плоскости. На стената откъм Гърни имаше елегантна табела в синьо и златисто, на която пишеше: "Академия-пансион "Мейпълшейд". Посещения само след уговорена среща." От будката излезе набит мъж с рядка сива коса. Черните панталони и сивата риза създаваха впечатлението за неофициална униформа, а погледът му бе характерен за пенсиониран полицай – неутрален и преценяващ.