Джон Вердън - Затвори очи

Гърни и Хардуик се качиха зад него.

Лазаръс караше бавно, съсредоточен в пътя пред себе си. След неколкостотин метра направиха завой и тъмната борова гора отстъпи място на подобна на парк местност с окосена трева и кленове, растящи на доста голямо разстояние един от друг. Алеята стана абсолютно права. В края ѝ се виждаше голяма сграда в неоготически викториански стил, край която бяха разположени още няколко по-малки със същия тип архитектура. Пред постройката пътят се разделяше на две. Лазаръс пое надясно. Минаха покрай лехи от декоративни храсти и стигнаха до гърба на сградата. Там алеята отново се събираше и водеше – доста изненадващо – до голям параклис от тъмен гранит. В някой по-приятен ден тесните му прозорци от цветно стъкло вероятно биха изглеждали като триметрови червени моливи, но в момента на Гърни му приличаха на кървави резки в сивия камък.

– Училището си има църква? – запита Хардуик.

– Не. Вече не е църква. От доста време се използва за светски нужди. Това в известен смисъл никак не е хубаво – добави докторът с тон, в който се долавяше частица от онази липса на връзка с реалността, за която бе споменал пазачът.

– Как така?

– Църквите са свързани и с доброто, и със злото – отвърна бавно Лазаръс. – С вината и с наказанието. – Сви рамене, спря пред параклиса и изключи двигателя. – Но със или без църква, всички по някакъв начин плащаме за греховете си, нали?

– Къде са всички? – поинтересува се Хардуик.

– Вътре.

Гърни вдигна поглед към внушителната постройка, чиято каменна фасада бе с цвета на мрачни сенки.

– Доктор Аштън там ли е? – посочи той към извитата арка на входа.

– Ще ви покажа.

Лазаръс излезе от микробуса.

Последваха го по гранитните стъпала и през вратата в просторно, слабо осветено преддверие, чиято миризма напомни на Гърни за енорийската църква от детството му в Бронкс: смесица от зидария, старо дърво и каменни стени, почернели от множеството свещи, изгорени там през годините. Самата миризма имаше странен ефект върху него, объркваше го и предизвикваше у него желание да шепне и да пристъпва възможно най-тихо. Иззад тежка дъбова порта, която вероятно водеше към основния кораб на църквата, долиташе ниско мърморене на множество сливащи се гласове.

В каменната плоча над двукрилата врата бе изсечен смелият надпис: "Дверите на рая".

– Доктор Аштън вътре ли е? – попита Гърни.

– Не. Там са момичетата. В момента търсят успокоение. Всички са твърде чувствителни днес – разстроени са от новината за Савана Листън. Доктор Аштън е в галерията за органа.

– Галерията за органа ли?

– Да, някога там е имало орган. Сега, разбира се, мястото не се ползва за това. Превърнато е в кабинет. – Посочи към другия край на преддверието, където един тесен вход водеше към подножието на тъмно стълбище. – Вратата в края на стълбите.

Тръпки побиха Гърни. Не бе сигурен дали са предизвикани от естествения хлад, идващ от камъните наоколо, или от нещо в очите на Лазаръс. Сигурен бе, че мъжът не откъсва поглед от тях, докато се изкачваха по мрачните гранитни стъпала.

Тясното стълбище завършваше с малка площадка, обляна от почти свръхестествена светлина, идваща от един от тесните червени прозорци. Гърни почука на единствената врата, която се виждаше. Също като другата долу в преддверието, и тази бе тежка, мрачна и не предизвикваше особено желание да я отвориш.

– Влизайте – мелодичният глас на Аштън сега звучеше напрегнато.

Вратата бе тежка и човек очакваше скърцане и запъване, но тя се отвори плавно и тихо. Зад нея се разкри удобна стая с приятно разположение, която спокойно би могла да бъде личният кабинет на някой епископ. Покрай две от стените, на които нямаше прозорци, бяха наредени шкафове за книги с цвят на кестен. Имаше и малка камина от покрити със сажди камъни; подпорките за дърва в нея бяха медни и много стари. Подът бе покрит почти изцяло от износен персийски килим; в краищата се виждаше широка две-три стъпки ивица от лакирано черешово дърво. Няколко големи лампи, поставени на масите, обливаха иначе мрачния интериор с кехлибарен блясък.

Намръщен и разтревожен, Скот Аштън седеше на покрито с дърворезба бюро от черен дъб, което бе разположено перпендикулярно на вратата. Зад него, върху стар дъбов бюфет с крачета, оформени като лъвски глави, бе поставен единственият знак на почит към модерните времена – голям плосък компютърен монитор. Аштън махна с ръка към два стола срещу себе си – кресла с високи облегалки, тапицирани с червено кадифе, каквито човек би очаквал да види само в ризницата [19] Хранилище за църковна утвар (кандила, кръстове за благослов и водосвет, кадилници и пр.) – Б.пр. на някоя катедрала.