Джон Вердън - Затвори очи

– Ами тези, които се превъзбудиха, сега се поукротиха и се чувстват по-добре. На онези пък, които поначало си бяха добре, бе обяснено, че именно те вдъхват покой на останалите. В крайна сметка така разстроените не се чувстват изолирани, а спокойните усещат, че са полезни и ценни.

Гърни се усмихна:

– Вероятно сте вложили много мисъл и усилия, за да ги накарате да възприемат събитието така.

– Това е част от работата ми.

– Предоставяте им рамка, която да им помогне да разберат какво се случва?

– Да, може и така да се каже.

– Така правят фокусниците – заяви Гърни, – както и политиците.

– А също и всички добри проповедници, учители, лекари – меко каза Аштън.

– Между другото – Гърни реши да провери какъв ефект ще има един рязък обрат в разговора, – Джилиан случайно да се е наранявала в дните преди сватбата? Нещо, което би могло да предизвика кървене?

– Кървене? Не, или поне на мен не ми е известно. Защо питате?

– Възникна въпрос относно начина, по който кръвта се е озовала върху окървавеното мачете.

– Въпрос ли? Как така въпрос? Какво имате предвид?

– Имам предвид, че мачетето може би не е оръжието на убийството.

– Не разбирам.

– Възможно е да е било оставено в гората преди убийството на съпругата ви, а не след него.

– Но... на мен ми казаха, че... кръвта ѝ...

– Вероятно някои от заключенията са били прибързани. Само че ето къде е проблемът – ако мачетето е било оставено в гората преди убийството, тогава кръвта по него трябва също да е дошла от Джилиан преди убийството. Въпросът е дали имате представа как може да е станало това?

Аштън смаяно отвори уста. Устните му трепнаха, сякаш щеше да каже нещо, но се отказа, а накрая все пак произнесе:

– Ами... да, май се сещам... поне на теория... Както може би знаете, Джилиан се лекуваше от биполярно разстройство. Лекарствата, които взимаше, налагаха периодично да ѝ се правят кръвни тестове, за да е сигурно, че дозата е в рамките на необходимото. Веднъж месечно ѝ взимаха кръв.

– Кой го правеше?

– Една местна лаборантка-флеботомист. Доколкото знам, работеше в клиниката на някакъв лекар в покрайнините на Купърстаун.

– И каква ставаше после с кръвната проба?

– Отнасяше я в лабораторията, където нивата на литий се изследваха и записваха.

– Веднага ли я отнасяше там?

– Предполагам, че е спирала поне няколко пъти по маршрута си – какъвто и да е бил той – за да посети всичките си пациенти. Вероятно в края на деня е доставяла пробите в лабораторията.

– Имате ли името ѝ и тези на лекаря и лабораторията?

– Да, имам ги. Преглеждам... всъщност преглеждах – копие от доклада всеки месец.

– Да сте си отбелязали случайно кога е била взета последната проба?

– Не, не съм го записвал, но това ставаше винаги на втория петък от месеца.

Гърни се замисли за миг:

– Това означава два дни преди да бъде убита.

– Смятате, че Хектор Флорес се е намесил и се е сдобил с кръвта ѝ? Но защо? Боя се, че не разбирам онова, което казвате за мачетето. Какъв е смисълът?

– Не съм сигурен, докторе. Имам обаче чувството, че отговорът на този въпрос е липсващото парче от центъра на пъзела.

Аштън вдигна вежди – изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото скептичен. Очите му сякаш следваха обезпокоителния релеф на някакъв вътрешен пейзаж. В крайна сметка той ги затвори и се облегна назад. Дланите му стискаха краищата на изкусно резбованите облегалки за ръцете, дишаше дълбоко и преднамерено бавно, сякаш практикуваше някакво мисловно упражнение или техника за релаксация. Когато ги отвори обаче, изглеждаше дори по-зле.

– Какъв кошмар! – каза.

Прочисти гърло, но звукът прозвуча като скимтене, а не като кашляне.

– Кажете ми нещо, господа. Някога изпитвали ли сте усещането за пълен провал? Точно така се чувствам аз в момента. Всеки нов ужас... всяка смърт... всяко ново нещо за Флорес или Скард, или както се казва този човек... всяко странно откритие за случващото се тук, в училището... всичко това само доказва пълното ми поражение. Какъв празноглав идиот съм бил само!

Поклати глава – много бавно, все едно някакво странно подводно течение я люшкаше напред-назад.

– Такава глупава, фатална гордост! Да си въобразявам, че мога да изцеря епидемия с такава невероятна, първобитна сила!

– Епидемия?

– Това не е терминът, с който в моята професия се описват кръвосмешението и унищожителните последици от него, но аз лично го намирам за доста удачен. Колкото по-дълго работя в тази сфера, толкова по-силно се убеждавам, че от всички престъпления, извършвани от едно човешко същество спрямо друго, най-ужасното и разрушителното е сексуалното насилие на възрастен над дете – особено когато насилникът е родител на детето.