Джон Вердън - Затвори очи

– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита той с учтива усмивка

– Дейв Гърни и детектив Джак Хардуик, полиция на щата Ню Йорк. Тук сме да се видим с доктор Аштън.

Хардуик извади портфейла си и протегна ръка през прозореца, за да покаже картата си от Бюрото за криминални разследвания.

Пазачът я разгледа внимателно и изражението му стана кисело:

– Добре, останете тук, а аз ще се обадя на доктор Аштън. – Без да изпуска посетителите от поглед, набра някакъв номер на телефона си и каза: – Господине, детектив Хардуик и господин Гърни са дошли за среща с вас. – Пауза. – Да, тук са в момента. – Пазачът ги стрелна нервно с очи, след което отново каза: – Не, с тях няма други. Да, господине, разбира се.

После подаде телефона на Гърни, който притисна слушалката към ухото си.

Говореше Аштън:

– Детективе, боя се, че в момента съм зает. Не съм сигурен, че ще мога да...

– Искаме само да ви зададем няколко въпроса, докторе. И може би някой от служителите ви да ни разведе из територията на училището след това. Да добием впечатления.

Аштън въздъхна.

– Добре. Ще ви отделя няколко минути. Ще пратя човек да ви вземе, ще дойде след малко. Моля, дайте телефона отново на пазача.

След като получи потвърждение от Аштън, охранителят посочи неголямо пространство до будката, насипано с чакъл.

– Паркирайте там. Не е разрешено да се влиза с коли по-навътре. Изчакайте да дойде придружителят.

След миг бариерата се вдигна и Гърни подкара към малкия паркинг. Оттам се виждаше по-голяма част от телената ограда. С изненада установи, че отгоре по цялото ѝ протежение, с изключение на мястото около пътя и будката, има спираловидно навита бодлива тел.

Хардуик също я бе забелязал:

– Как мислиш, дали целта е да държат момичетата вътре, или да не пускат местните момчета да влязат?

– Не се бях замислял за момчетата – отвърна Гърни, – но може и да си прав. Пансион, пълен с вманиачени по секса млади жени, дори и маниите им да са извратени, трябва да е истински магнит за тях.

– Особено ако са извратени. Колкото по-сатанински, толкова по-добре – заяви Хардуик, докато излизаше от колата. – Айде да идем при оня на входа, да го омотаем с приказки.

Пазачът, който все още стоеше пред будката, ги изгледа с любопитство. Сега, след като им бяха разрешили да влязат, бе настроен по-приятелски.

– Заради младата жена, която работеше тук ли сте дошли?

– Познавахте ли я? – поинтересува се Хардуик.

– Не, не я познавах, но знаех коя е. Работеше за доктор Аштън.

– А него познавате ли?

– И него познавам само по физиономия, не съм разговарял много с него. Той е леко... как да кажа... резервиран ?

– Надут и дръпнат?

– Да, "дръпнат".

– Значи не ви е пряк началник?

– Не-е. Аштън всъщност няма много вземане-даване с когото и да било тук. Прекалено е значим, ако разбирате какво имам предвид. Повечето служители са подчинени на доктор Лазаръс.

Гърни забеляза почти неприкритата му антипатия и зачака Хардуик да подпита пазача за това. Когато той не го направи, въпроса зададе Гърни:

– Що за човек е този Лазаръс?

Пазачът се поколеба, сякаш се чудеше как да каже нещо, без да си докарва неприятности заради казаното.

– Чувал съм, че май не се усмихва много-много – каза Гърни, спомняйки си за неособено ласкавото описание на доктора, което бе дал Саймън Кейл.

Лекото окуражаване се оказа достатъчно, за да се пропука стената.

– Да се усмихва ли? Божичко, не! Не че е лош човек, но... тоест...

– Но не е особено приятен? – натисна го Гърни.

– Ами просто... ъ-ъ, как да кажа... Той сякаш живее в собствения си свят. Понякога, докато говориш с него, имаш чувството, че деветдесет процента е някъде другаде. Помня как веднъж... – млъкна рязко, когато се разнесе звук на гуми, триещи се в чакъла.

И тримата погледнаха към малкия паркинг и тъмносиния микробус, който тъкмо спря до колата на Гърни.

– Я, това е той самият – измърмори охранителят.

Мъжът, който се появи от микробуса, изглеждаше без възраст, но съвсем не беше млад. Чертите му бяха правилни и симетрични, но не го правеха красив – изглеждаха твърде изкуствени. Цветът на косата му беше прекалено черен, за да е естествен. Контрастът с бледата му кожа бе поразителен. Той посочи задната врата на микробуса:

– Господа полицаи, качете се, ако обичате.

Настани се обратно на шофьорското място и зачака. Опитът му да се усмихне (ако наистина бе такъв) напомняше изражението на човек, който смята дневната светлина за неприятна.