Джон Вердън - Затвори очи

– Защо казвате това?

– Защо ли? Просто е. Двата примитивни и основни модела на човешките взаимоотношения са родителството и чифтосването. Кръвосмешението унищожава ясната структура на тези два типа връзки, защото ги сблъсква и слива една с друга и в крайна сметка омърсява и двете. Аз лично вярвам, че тази травма уврежда нервните структури, поддържащи естественото за всеки от двата модела поведение, което отговаря за разделението и границите им. Разбирате ли какво казвам?

– Да, така мисля – отвърна Гърни.

– На мен лично ми е трудно да го схвана – заяви Хардуик, който досега безмълвно бе следил дългата размяна на реплики между Аштън и Гърни.

Аштън го погледна с недоверие и обясни:

– За да дава резултати, терапията на подобна травма трябва да възстанови границите между реакциите, характерни за връзката родител-дете, и онези, типични за сексуалната връзка. Трагедията е, че не съществува лечение, което да съответства по сила на разрушителното насилие, чиито последици се опитва да излекува. Това е все едно да се опитваш да построиш с лъжица стена, бутната от булдозер.

– Но... не е ли именно това проблемът, към който сте избрали да насочите кариерата си?

– Да. И сега е пределно ясно, че съм се провалил. Тотално.

– Няма как да сте сигурен в това.

– Защото не всяка възпитаничка на "Мейпълшейд" е решила да изчезне в подземния свят на извратения секс? Защото не всичките са заколени заради нечие гнусно удоволствие? Защото не всяка ражда деца, които после да изнасилва? Не всичките излизат толкова болни и побъркани, колкото са били, когато са влезли? Няма как да съм сигурен ли? В момента съм сигурен само в едно: че по време на моето ръководство, водена от моята интуиция и решения, академията се е превърнала в магнит за ужас и убийства, в резерват, където ловува чудовище. Под моето ръководство училището "Мейпълшейд" е напълно унищожено! Да, това го знам със сигурност.

– И сега какво? – остро попита Хардуик.

– Какво следва? Гласът на един практичен ум.

Аштън затвори очи и не каза нищо в продължение на цяла минута, може би повече. Когато проговори отново, очевидно се насилваше да звучи нормално:

– Сега какво ли? Каква ще е следващата стъпка? За мен това ще е да сляза долу в църквата, да се покажа пред момичетата и да видя какво мога да сторя, за да успокоя нервите им. А каква ще е вашата следваща стъпка... нямам представа. Казвате, че сте дошли тук, водени от интуицията си. Най-добре ще е пак да се обърнете към нея за насоки.

Аштън стана от масивния, тапициран с кадифе стол и извади от чекмеджето на бюрото си нещо, което приличаше на дистанционно управление за врата на гараж.

– Осветлението и ключалките на долния етаж се контролират по електронен път – обясни той.

Тръгна към вратата, но пред нея спря и се върна. Включи големия монитор на бюфета зад бюрото си. Появи се картина: вътрешността на църквата. Подът бе каменен, както и високите стени, чиято безцветна суровост бе нарушавана от дълги драперии в бургундско червено и гоблени, чийто сюжет не се виждаше ясно. Тъмните дървени пейки не бяха подредени в обичайните за църква редици. Вместо това бяха обособени нещо като сепарета, шест на брой, всяко включващо три пейки във формата на триъгълник. Очевидно целта бе да се улеснят общуването и разговорите. Навсякъде седяха момичета в тийнейджърска възраст. От колонките на монитора се разнасяше глъчката на множество женски гласове.

– Долу има камера с висока резолюция, както и микрофони, които предават на този компютър – каза Аштън. – Гледайте и слушайте, и ще добиете известна представа за ситуацията.

После се обърна и излезе от стаята.

На компютърния екран Гърни и Хардуик видяха Скот Аштън да влиза през страничната врата на параклиса, зад образуваните от пейки триъгълници. Тя се затвори зад гърба му с глухо тупване. Все още държеше в ръка малкото дистанционно. Момичетата заемаха почти всичките места на пейките – някои седяха нормално, други бяха спуснали крака от двете страни или пък ги бяха кръстосали в йога пози, имаше и коленичили. Част от тях бяха потънали в собствените си мисли, но повечето разговаряха помежду си – някои по-тихо, други по-отчетливо.

Онова, което изненада Гърни, бе колко обикновени са тези момичета. На пръв поглед приличаха на повечето нормални, погълнати от себе си тийнейджърки, а не на обитателките на институция, оградена с бодлива тел. При това разстояние от камерата не бе възможно да се забележи зловредното и пагубно поведение, което ги бе довело тук. Гърни предположи, че само очи в очи, наблюдавайки внимателно израженията им, можеш да разбереш, че са различни – по-егоистични, погълнати от себе си, безразсъдни, жестоки и обсебени от секса. В крайна сметка (точно както при снимките на убийци) белегът за опасност – ледът, вероятно се виждаше не другаде, а в очите.