Джон Вердън - Затвори очи

И по-важното – какво се бе опитвала да разбере за семейство Скард?

Как бе узнала за съществуването им?

И какви точно бяха взаимоотношенията ѝ с мъжа, когото бе познавала под името Хектор Флорес?

С работа ли бяха свързани? Или с удоволствие? Или с нещо много по-извратено?

Когато проучи по-внимателно интернет страниците, установи, че принадлежат на компаниите, предлагащи съответната марка автомобил. На тях имаше данни за модела, характеристиките и цените.

Търсенето на "Скард" го отведе до сайт, в който бе представен малък град в Норвегия, както и до още няколко страници, които нямаха връзка с престъпното семейство от Сардиния. Това означаваше, че Джилиан бе научила от другаде за съществуването на семейството – или най-малкото самото име – а проверката в интернет бе опит да открие нещо повече.

Гърни насочи отново вниманието си към списъка и отбеляза в него датите, на които бе търсила информация за колите и за Скард. Установи, че е посещавала автомобилните страници месеци преди да потърси "Скард". Всъщност бе започнала да търси информация за колите още в началото на шестмесечния период, обхванат в доклада. Зачуди се колко дълго време е издирвала подобни данни. Отбеляза си да предложи на Бюрото да поискат достъп до онова, което е търсила поне две години преди това.

Гърни се вгледа в мокрия пейзаж навън. В ума му започваше да се оформя интригуващ, макар и твърде теоретичен, сценарий. Сценарий, според който Джилиан може би е изпълнявала много по-важна и активна...

Откъм шосето под плевнята се разнесе ниско боботене, което прекъсна мисълта му. Отиде до прозореца на кухнята, откъдето имаше най-добра видимост към плевнята, и установи, че патрулната кола е изчезнала. Хвърли поглед към часовника: четирийсет и осемте часа, през които им бе обещана полицейска защита, бяха изтекли. Междувременно на мястото, където шосето преминаваше в тесния път към къщата на Гърни, се бе появило друго превозно средство. Именно ръмженето на неговия двигател, което сега бе значително по-силно, бе чул Гърни.

Автомобилът бе червен "Понтиак", класически модел от 70-те години, а Гърни познаваше само един човек с такова возило – Джак Хардуик. Фактът, че използва червения понтиак, а не черен форд "Краун Виктория" означаваше, че в момента не е на служба.

Гърни отиде до страничната врата и го изчака. Хардуик излезе от колата, беше със стари сини дънки, бяла тениска и много износено мотористко яке: старомодно "лошо момче" със своята машина на времето.

– Каква изненада – посрещна го Гърни.

– Ами реших да се отбия и да се уверя, че не си получил още някоя кукла за подарък.

– Какво внимание от твоя страна! Хайде, влизай.

След като го последва вътре, Хардуик не каза нищо, само оглеждаше стаята.

– Карал си дълго в дъжда – отбеляза Гърни.

– Дъждът спря преди цял час.

– Така ли? Явно не съм разбрал.

– Като те гледам, все едно умът ти е на друга планета.

– Ами сигурно е така – отвърна Гърни значително по-остро, отколкото бе възнамерявал.

Хардуик не реагира.

– С тая печка на дърва спестяваш ли много?

– Какво?

– Спестяваш ли пари от газ с тая печка на дърва?

– Откъде, по дяволите, да знам? За какво всъщност дойде, Джак?

– Какво, не може ли човек да се отбие при стар приятел ей така, за да си поговорят глупости?

– Никой от двама ни няма навика да се отбива "просто ей-така". Нито пък да дрънка глупости. Тъй че за какво точно си дошъл?

– О-о, искаш да минем направо на въпроса. Добре, разбирам и го приемам. Няма да губим излишно време. Какво ще кажеш да направиш кафе и да ми покажеш къде да седна?

– Хубаво – съгласи се Гърни. – Ще направя кафе. Сядай където искаш.

Хардуик бавно отиде в другия край на голямата стая и се загледа в каменната облицовка на старата камина. Гърни включи кафемашината в контакта и натисна копчето.

Няколко минути по-късно двамата седяха един срещу друг на креслата пред камината.

– Не е зле – отбеляза Хардуик, след като отпи от кафето.

– Всъщност е направо чудесно. Какво, по дяволите, искаш, Джак?!

Другият мъж отпи още веднъж, преди да отговори:

– Реших, че можем да обменим малко информация.

– Не смятам, че имам нещо, достойно за обменяне.

– О-о, определено имаш! Е, какво ще кажеш? Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.

Неочаквано Гърни изпита гняв.

– Добре, Джак. Защо не, мамка му? Ти започваш.

– Говорих отново с онези от Интерпол. Натиснах ги за "Бърлогата на Грег". И знаеш ли какво? Моят човек я наричаше и "Бърлогата на Грегорио". Понякога едното, понякога другото. Случайно да си изненадан?