Джон Вердън - Затвори очи

И най-смущаващото за Гърни: защо тези възли му се струваха толкова трудни за разплитане?

И най-простият въпрос – дали да продължи да претегля алтернативите, или да се върне в леглото и да изпразни ума си, да си намери физическо занимание. Той се бе оплел в примката на мисловен процес, който пораждаше възражение на всяко евентуално действие. Дори идеята да вземе няколко таблетки ибупрофен за болката в седалищния нерв се сблъска с нежеланието му да влезе в спалнята, за да вземе флакона.

Загледа се навън към приличните на папрат листа на аспержите, неподвижни в безмълвното спокойно утро. Чувстваше се изолиран, сякаш обичайните му връзки със света бяха прекъснати, сякаш бе откъснат от котвата – точно така се чувстваше, когато първата му жена обяви, че ще се разведе с него, и години по-късно, когато малкият Дани загина, после пак, когато баща му умря. И сега...

И сега, когато Мадлин...

Очите му се напълниха със сълзи. И в този момент, когато зрението му бе замъглено, в ума му за първи път от много време просветна ясна мисъл. Беше толкова просто – щеше да се откаже от случая.

Чистотата и правилността на решението му донесоха незабавно чувство за свобода, незабавен импулс за действие.

Влезе в кабинета и се обади на Вал Пери. Попадна на гласовата ѝ поща. Изкушаваше се да остави съобщение за оттеглянето си, но реши, че е твърде безлично, твърде много прилича на бягство от отговорност. Затова каза само, че трябва да говори с нея възможно най-скоро. После си наля чаша вода, влезе в спалнята и взе три таблетки ибупрофен.

Мадлин се беше преместила от люлеещия се стол в леглото. Все още беше облечена, лежеше върху кувертюрата, вместо под нея, но спеше спокойно. Той легна до нея.

Когато се събуди по обяд, вече я нямаше. Прободе го лек страх, който изчезна миг по-късно, когато чу шума на течаща вода в кухнята. Отиде в банята, наплиска си лицето, изми си зъбите и се преоблече – неща, които щяха да му донесат усещането за нов ден.

Когато влезе в кухнята, Мадлин прехвърляше супа от голяма тенджера в пластмасова кутия за храна. Остави кутията в хладилника, а тенджерата – в мивката и подсуши ръцете си с кърпа за съдове. Изражението ѝ не разкриваше нищо.

– Взех решение – заяви той.

Тя му отправи поглед, който му подсказа, че знае какво се готви да каже.

– Оттеглям се от случая.

Тя сгъна кърпата и се наведе над ръба на сушилника за съдове.

– Защо?

– Заради всичко, което стана.

Тя го гледа внимателно в продължение на няколко секунди, после се обърна и се взря замислено през прозореца до мивката.

– Оставих съобщение на Вал Пери – добави той.

Мадлин се обърна отново към него. Загадъчната ѝ като на Мона Лиза усмивка се мярна и изчезна подобно на листо, трепнало при докосването на вятъра.

– Денят е прекрасен – каза тя. – Искаш ли да отидем на кратка разходка?

– Разбира се.

Обикновено би отказал или най-малкото би я придружил неохотно; в този момент обаче не изпитваше никаква вътрешна съпротива.

Беше един от онези меки септемврийски дни, когато температурата навън е същата като вътре. Единствената разлика, която долови, когато излязоха на малката странична веранда, беше мирисът на листа в есенния въздух. Полицаят, седнал в патрулната си кола край лехата с аспержи, смъкна стъклото и ги погледна въпросително.

– Просто ще се поразтъпчем – каза Гърни. – Няма да ходим надалече.

Младият човек кимна.

Тръгнаха по крайгорската ивица, която поддържаха окосена, за да попречат на младите дръвчета да завземат полето. Бавно описаха кръг надолу до пейката край езерцето, където седнаха мълчаливо.

През септември около езерото беше тихо, за разлика от май и юни, когато крякащите жаби и пронизително цвъртящите косове непрестанно вдигаха шум из района.

Мадлин взе ръката му в своята.

Той загуби представа за времето, станало жертва на емоцията.

– Съжалявам – каза меко тя.

– За какво?

– За това, че очаквах всичко винаги да е... точно както искам.

– Може би така трябва да бъде. Може би начинът, по който искаш да бъдат нещата, е правилен.

– Ще ми се да мисля така. Но... съмнявам се, че е вярно. И не мисля, че е редно да се отказваш от работата, която си се съгласил да свършиш.

– Вече реших.

– Тогава трябва да размислиш.

– Защо?

– Защото си детектив и нямам право да изисквам като по чудо да се превърнеш в нещо друго.

– Не разбирам нищо от чудеса... но ти имаш пълното право да искаш от мен да погледна на нещата по друг начин. А и господ ми е свидетел, аз нямам никакво право да поставям каквото и да било над твоята безопасност и щастие. Понякога... се замислям за нещата, които съм правил... ситуациите, които съм създал... опасностите, на които не съм обърнал достатъчно внимание... и си мисля, че сигурно не съм наред.