Джон Вердън - Затвори очи

– Това отвратително занимание с портретите на престъпници... това бе началото. Снимки на най-отвратителните чудовища на земята. Само че на теб не ти бе достатъчно. Не ти стигаше да ги държиш в компютъра ни, да се взират в нас от екрана.

– Мади, кълна ти се... Който и да е влязъл в къщата ни, ще го открия. Ще го унищожа. Това никога няма да се повтори!

– Твърде късно е – поклати глава тя. – Не разбираш ли какво направи?

– Разбирам, че ни обявиха война. Нападнаха ни.

– Не! Ти ... Наистина ли не разбираш какво направи ти ?!

– Сритах един камък и изпод него изпълзя гърмяща змия.

– Ти докара това в живота ни!

Той не отвърна нищо, само наведе глава.

– Преместихме се в провинцията. На едно прекрасно място. С люляци и ябълков цвят. С езеро.

– Мади, обещавам ти, ще убия змията!

Тя като че ли не го слушаше.

– Не виждаш ли какво направи? – бавно махна с една от ножиците към тъмния прозорец до него. – Тази гора, гората, в която се разхождам... той се е крил в тази гора и ме е наблюдавал.

– Защо смяташ, че някой те е наблюдавал?

– Божичко, съвсем очевидно е! Оставил е онова отвратително нещо в стаята, в която работя, където чета, където е любимият ми прозорец. Прозореца, до който сядам да плета. Стаята, която гледа към гората. Знаел е, че използвам тази стая. Ако беше оставил онова нещо в свободната спалня до всекидневната, можеше да не го открия цял месец. Така че е знаел. Видял ме е на прозореца. А единственият начин да ме види на прозореца е от гората. – Замълча и го погледна обвинително. – Разбираш ли какво имам предвид, Дейвид? Ти унищожи гората ми. Как бих могла отново да се разхождам там?

– Ще убия онази змия. Всичко ще бъде наред.

– Докато не ритнеш следващия камък и под него не изпълзи друга змия. – Тя поклати глава и въздъхна. – Не мога да повярвам какво стори с най-прекрасното кътче на земята!

На Гърни му се струваше, че от време на време елементите на иначе безразличната вселена се наговаряха и го караха да потръпва. Така се случи, че тъкмо в този момент някъде зад къщата, на север оттатък горната ливада, койотите започнаха да вият.

Мадлин затвори очи и смъкна крака на пода. Отпусна пестници в скута си и спря да стиска толкова здраво ножиците. Кръвта се върна в ръцете ѝ. Мадлин наклони глава и я облегна на стола. Устните ѝ се отпуснаха. Като че ли воят на койотите, който друг път ѝ се струваше странен и тревожен, сега я разчувства по един съвсем различен начин.

Когато през гледащия на изток прозорец на спалнята нахлу първият сивкав предвестник на утрото, тя заспа. След известно време Гърни измъкна ножиците от ръцете ѝ и загаси лампата.

Докато сутрешните слънчеви лъчи падаха косо над ливадата, Гърни седеше на масата за закуска и пиеше втора чаша кафе. Няколко минути по-рано беше наблюдавал пристигането на дневната смяна, която замести патрулната кола, повикана от Хардуик. Предложи закуска на новия полицай, но младият човек беше отказал с категорична военна любезност:

– Благодаря, сър, но вече закусвах.

В левия крак на Гърни се беше загнездила тъпа болка, като от ишиас. Неспособен да заспи, той се терзаеше с въпроси, чиито отговори му се изплъзваха като хлъзгави риби.

Трябваше ли да поиска от Хардуик да му намери копие от полицейската снимка, направена при ареста на Сол Стек, за да е сигурен, че става дума за същия човек; или разните документи и протоколи, които трябваше да се попълнят, щяха да повдигнат твърде много въпроси?

Дали да помоли Хардуик или някого от старите си партньори в нюйоркската полиция да провери в данъчния регистър на кого принадлежеше аристократичната къща, или дори това банално действие щеше да повдигне редица неприятни въпроси?

Имаше ли основание да се съмнява в твърдението на Соня, че и тя като него е била измамена – освен факта, че според Гърни тя не беше жена, която да се остави да бъде измамена от когото и да било?

Трябваше ли да вземе ловна пушка, която да държи у дома, или наличието на оръжие щеше да разстрои Мадлин, а не да я успокои?

Дали да се изнесат и да живеят на хотел, докато случаят не бъде разрешен? Ами ако се проточеше със седмици или месеци?

Трябваше ли да поддържа връзка с Боби Бекър, за да следи как върви търсенето на яхтата на Болстън?

Да поддържа ли връзка с Бюрото относно напредъка с обажданията до възпитаничките на "Мейпълшейд" и/или семействата им?

Дали всичко случило се – от пристигането на Хектор Флорес в Тамбъри, убийствата на Джилиан и Кики и изчезванията на всички онези момичета, чак до изнасилванията и убийствата на Болстън, измамата в аристократичната къща на "Джикинстил" и обезглавената кукла – дали всичко това бе плод на един-единствен ум? И ако беше така, дали мотивацията на този ум бе рационална, или бе някаква психотична мания?