Джон Вердън - Затвори очи

– Нямам представа какво искам, госпожо Пери. Твърде много неща не зная.

Тя свали ръцете си от масата и ги сложи в скута си, като преплете пръсти – приличаше на техника, за да запази самообладание.

– Ще го кажа съвсем просто: открийте Хектор Флорес. Арестувайте го или го убийте, няма значение. Ще ви дам всичко, което поискате. Абсолютно всичко.

Гърни се облегна назад на стола си и погледът му се зарея към лехата с аспержи. В края ѝ бе поставена червена хранилка, предвидена специално за колибрита. В момента две от миниатюрните птички жужаха с крила пред нея. Бореха се за надмощие, всяка убедена, че само тя има право да се добере до подсладената вода в хранилката. А може би беше някакъв есенен вариант на пролетните брачни танци; не борба, а ухажване.

Прехвърли вниманието си върху очите на Вал Пери. Трябваше да разкрие истината под красивата обвивка, реалното съдържание на този великолепен съд. Без съмнение в нея имаше много гняв. Както и отчаяние. Трудно, мъчително минало – беше готов да се обзаложи на това. Съжаление. Самота, макар че тя едва ли би се съгласила с този термин, защото той означаваше и уязвимост. Интелигентност. Импулсивност и упорство – първото, за да докопаш онова, което искаш, а второто – да не го изпуснеш. Имаше и нещо по-мрачно. Дали не мразеше собствения си живот?

Достатъчно, каза си Гърни. Не биваше да се отдава на предположения, които можеха да изглеждат като прозрения. Лесно беше да се вкопчиш в предположението си и да го следваш, докато не се озовеш в пропастта.

– Разкажете ми за дъщеря си – предложи той.

Изражението ѝ леко се промени, сякаш и тя беше мислила за друго и сега трябваше да превключи.

– Джилиан имаше труден характер. – Изявлението ѝ бе драматично като първото изречение на роман. Гърни подозираше, че следващите ѝ думи са отрепетирани и използвани неведнъж преди. – Всъщност "труден" е меко казано – продължи тя след миг. – Джилиан пиеше лекарства, за да не се превърне от "ужасна" в "непоносима". Беше дива, самовлюбена, хаотична, интригантка, покварена. Пристрастена бе към всякакви опиати, екстази и кокаин. Лъжкиня от световна класа. Преждевременно развита, а това я правеше опасна. Имаше невероятен нюх за слабостите на другите. Избухваше без предупреждение и ставаше агресивна. Проявяваше нездрава слабост към лошите мъже. И всичко това при положение, че ѝ бе осигурена най-добрата терапия, която може да се купи с пари.

Колкото и странно да беше, жената изглеждаше превъзбудена от изреждането на всички тези обиди и звучеше повече като садист, който сече жертвата си, отколкото като майка, която описва емоционалните проблеми на детето си.

– Хардуик разказа ли ви тези неща за Джилиан? – запита тя.

– Не си спомням да сме обсъждали такива подробности.

– Добре, а какво всъщност ви е казал?

– Спомена, че семейството ѝ има много пари.

Тя нададе висок, стържещ звук, който някак не отиваше на тези деликатни устни. Още по-изненадващо бе, че звукът беше смях.

– О, да! – извика тя с острота в гласа, отзвук от смеха преди малко. – Определено сме семейство с много пари. Може да се каже, че сме затънали до уши в пари. – Произнесе думата като ругатня, с някакво презрително удоволствие. – Шокира ли ви това, че не се държа като родител, съсипан от загубата на любимото си чедо?

Смразяващият призрак на собствената му загуба не му позволи да ѝ отвърне веднага.

– Виждал съм и по-необичайни начини за справяне със смъртта, госпожо Пери – каза най-сетне той. – Всъщност нямам никаква представа как трябва или не трябва да се държи човек при... подобни обстоятелства.

Тя замълча за миг, сякаш обмисляше казаното.

– Казвате, че сте виждали и по-необичайни реакции, но попадали ли сте на по-необичайна смърт?

Той не отговори. Въпросът му се стори неискрен, просто поза. Колкото повече се взираше в напрегнатите ѝ очи, толкова по-трудно му беше да си оформи ясна, последователна представа за личността ѝ. Парчетата не си пасваха. Зачуди се дали жената пред него винаги е била такава, или убийството на дъщеря ѝ я бе разтърсило до степен да се разпадне на късове, несъвместими един с друг.

– Разкажете ми още за Джилиан – подкани я.

– Какво например?

– Знаете ли нещо за живота на дъщеря си, което би накарало този Флорес да иска да я убие?

– Питате защо го е извършил ли? Нямам идея. Както и полицията, впрочем. През последните четири месеца се лутат безсмислено между две теории, и двете напълно безумни. Според първата Хектор е хомосексуалист, тайно влюбен в Скот Аштън. Връзката на Джилиан с лекаря го докарала до лудост и това го подтикнало да я убие. А пък възможността да я убие облечена в сватбената рокля се оказала неустоима за него, с любовта му към драмите и театралността. Получава се интересна история. Втората теория е още по-идиотска и е обратна на първата. Съсед на Скот бил един инженер, занимаващ се с поддръжка на кораби, и жена му. Инженерът често пътувал по работа. Съпругата му изчезнала по същото време, по което и Хектор, затова гениите в полицията стигнаха до извода, че двамата имали връзка. Джилиан разбрала и заплашила да разгласи историята, за да си отмъсти на Хектор, с когото тя самата имала връзка. И така според тях...