Джон Вердън - Затвори очи

Тя набързо прецени обстановката; очите ѝ сякаш попиваха всичко и не издаваха нищо. "Свикнала е на предпазливост" – реши Гърни.

Жената тръгна към него с леко присвита уста – а може би това беше обичайното ѝ изражение.

– Господин Гърни, аз съм Вал Пери. Много съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си – заяви тя и протегна ръка. – Или да ви наричам детектив Гърни?

– Изоставих това звание, когато се пенсионирах. Наричайте ме Дейв.

Двамата си стиснаха ръцете. Ръкостискането ѝ бе неочаквано силно.

– Какво ще кажете да влезем вътре? – предложи той.

Тя се поколеба за миг, загледана в градината и малкото патио, покрито с плочи от пясъчник.

– Не може ли да седнем тук, отвън?

Въпросът ѝ го свари неподготвен. Слънцето вече се бе издигнало в безоблачното небе над планинските ридове на изток, а по-голямата част от росата се бе изпарила, но утрото си оставаше все така студено.

– Имам сезонна депресия – обясни тя с усмивка. – Знаете ли какво представлява?

– Да – отвърна той и също се усмихна. – Мисля, че и аз самият страдам от нещо подобно, макар и в лека форма.

– Моят случай съвсем не е лек. Всяка година по това време изпитвам неистова нужда от възможно най-много светлина, за предпочитане – слънчева. И ако не получавам достатъчно, ме обхваща желание да се самоубия. Така че, ако нямате нещо против, нека останем навън.

Думите ѝ не прозвучаха като молба.

Детективът в него, властен и дълбоко залегнал, който въобще не се интересуваше от подробности като пенсиониране и титли, се зачуди дали историята за сезонната депресия е вярна. Дали нямаше друга причина? Странна нужда да контролира всичко, да кара другите да се съобразяват с прищевките ѝ? Желание да го извади от равновесие, каквато и да бе причината за това? Невротична клаустрофобия? Стремеж да предотврати риска разговорът им да се записва? Ако наистина бе така, притеснението ѝ на параноя ли се дължеше, или имаше реално основание?

Заведе я в патиото, разположено между френските прозорци. Посочи ѝ двата сгъваеми стола до малката масичка, която Мадлин бе купила от разпродажба.

– Тук добре ли е? – попита той.

– Става – отвърна тя, придърпа един от столовете и седна, без да си направи труда да го избърше.

Не се притеснява, че може да съсипе скъпите си панталони или кожената си чанта, която метна върху още мократа маса.

Жената се вгледа с интерес в лицето на Гърни:

– Какво ви е казал следовател Хардуик?

Остър, твърд глас, остър поглед в бадемовите очи.

– Разказа ми основните факти за събитията преди и след... убийството на дъщеря ви. Госпожо Пери, преди да продължим, бих искал да ви изкажа съчувствието си за ужасната ви загуба.

Отначало тя не реагира. После кимна, но съвсем леко, едва забележимо. Нищо чудно да бе просто тик. Думите ѝ обаче потвърдиха, че го е чула:

– Благодаря – каза рязко. – Наистина го оценявам.

Не личеше да е така.

– Само че поводът да съм тук не е моята загуба, а Хектор Флорес. – Тя произнесе името със свити устни, сякаш притискаше предизвикателно болен зъб. – Джак Хардуик разказа ли ви за него?

– Каза, че има ясни и неоспорими доказателства за вината му... Че той е някакъв странен и доста противоречив тип, за когото не се знае откъде точно идва, с какво се е занимавал преди това и какви са били целите му. А, да – и че местонахождението му в момента е неизвестно.

– Местонахождението – неизвестно! – повтори тя с ярост в гласа.

Приведе се към него над ниската маса и постави длани на влажната повърхност. Платинената ѝ сватбена халка бе съвсем семпла, но годежният ѝ пръстен бе увенчан с най-големият диамант, който Гърни бе виждал.

– Много точно обобщихте положението – продължи тя с блясък в очите, почти толкова ярък, колкото и този на пръстена ѝ. – "Местонахождението – неизвестно". Отказвам да приема това. Непоносимо е. Искам да се сложи край веднъж и завинаги. Това е причината да ви наема.

Той тихо въздъхна:

– Струва ми се, че малко избързваме...

– Какво искате да кажете? – От силата на натиска кокалчетата ѝ бяха побелели.

Той заговори бавно, почти сънено, както винаги, когато ставаше свидетел на емоционален изблик:

– Все още не съм сигурен дали има смисъл да се намесвам в случай, по който тече полицейско разследване.

Устните ѝ потрепнаха в грозна усмивка:

– Колко искате?

– Не чухте ли какво казах току-що? – попита той, клатейки бавно глава.

– Добре, какво искате тогава? Само кажете.