Джон Вердън - Затвори очи

– Вие самата доста допринесохте за това.

– Предполагам, че просто разсъждаваме по сходен начин – усмихна се тя.

Когато след двучасово шофиране от академията в Олбъни Гърни наближи къщата си в Уолнът Кросинг, слънцето вече залязваше над лъкатушните долини в западната част на Кетскилс.

Свърна по покритата с чакъл трикилометрова отсечка, която водеше към дома му на върха на хълма. Двете големи чаши силно кафе, които изпи през почивката, му бяха дали фалшива илюзия за енергия, но сега ефектът им отминаваше. Отминаващият ден извика в ума му някаква изкуствена, изопачена картина, която вероятно бе резултат от края на действието на кофеина: лятото се измъкваше от сцената като застарял актьор, докато есента чакаше в кулисите да заеме мястото му.

" Божичко, мозъкът ми се е превърнал на желе . "

Паркира на обичайното място, покрито с плевели и суха трева в горната част на ливадата. Отвъд далечната бразда се виждаше ивица облаци, обагрени от залеза в тъмнорозово и пурпурно.

Влезе в къщата през страничната врата, изрита обувките си и ги заряза в стаичката, която служеше едновременно за килер и мокро помещение, и отиде в кухнята. Мадлин бе коленичила пред мивката и събираше в една лопатка парчетата от счупена чаша за вино. Той я наблюдава в продължение на няколко секунди, след което попита:

– Какво стана?

– А ти как мислиш?

Той мълчаливо изчака, но като не получи отговор, продължи:

– Как беше в клиниката?

– Нормално, да речем.

Тя се изправи, усмихна се енергично и отиде в килера, където шумно изсипа съдържанието на лопатката в кофата. Той отиде до френските прозорци и се загледа в едноцветния пейзаж, голямата купчина трупи до бараката за дърва, които чакаха да бъдат нацепени и прибрани. Тревата трябваше да се окоси за последно този сезон, тънките клонки на аспержите да се подрежат преди зимата, а после да се изгорят, за да не ги нападнат вредители.

Мадлин се върна в кухнята, включи лампичките над барплота и прибра лопатката на мястото ѝ под мивката. Сега, след като в помещението бе по-светло, мракът навън сякаш се сгъсти още повече, а по стъклата заиграха странни сенки.

– Оставила съм ти от сьомгата, на печката е – каза му тя. Има и ориз.

– Благодаря.

Загледа се в отражението ѝ в стъклото. Сети се, че бе споменала нещо за излизане вечерта, и реши да рискува да се опита да познае:

– Днес е вечерта за литературния клуб, нали?

Мадлин се усмихна. Той не можа да прецени дали беше защото е познал, или тъкмо обратното.

– Как мина в Академията? – на свой ред запита тя.

– Сравнително добре. Курсистите бяха най-различни, представени бяха всички основни типове. Имаше предпазливи, които винаги изчакват и наблюдават, защото смятат, че колкото по-малко говорят, толкова по-добре; утилитаристи, които знаят как точно да използват всеки факт, който им поднесеш; минималисти, които искат да научат възможно най-малко, да останат встрани и да не влагат нищо от себе си; циници, които държат да докажат, че всяка идея, която не е хрумнала първо на тях, е пълна глупост. Разбира се, имаше и позитивисти – това трябва да е най-подходящата дума за тези, които искат да научат възможно най-много, да проумеят нещата и да станат по-добри полицаи.

Чувстваше се добре, докато ѝ обясняваше, искаше му се да продължи да говори, но Мадлин само се взираше в мивката.

– Така че... – завърши той – денят си беше наред. "Позитивистите" го направиха доста... интересен.

– Мъже или жени?

– Какво?

Тя измъкна дървената лъжица от пълната със съдове и сапунена вода мивка, сбърчи неодобрително нос и я хвърли в кошчето под мивката.

– Въпросните "позитивисти" мъже ли бяха, или жени?

Странно колко лесно можеше да се почувства виновен, макар всъщност да нямаше никакви причини да изпитва вина.

– И мъже, и жени – отвърна той.

Тя вдигна лъжицата по-високо, поднесе я към светлината, сбърчи нос неодобрително и я хвърли в кошчето за боклук под мивката.

– Виж, за тази сутрин... – започна той. – Обаждането на Джак Хардуик... Мисля, че трябва да поговорим пак за това.

– Ти ще се срещнеш с майката на жертвата. Какво повече да обсъждаме?

– Има достатъчно причини да се срещна с нея – продължи той настоятелно, – а и немалко да не го правя.

– Много интелигентен подход. – Тя, изглежда, изпитваше някакво хладно забавление. Или, да речем, че проявяваше ирония. – Точно сега обаче нямам време да го обсъждаме. Не искам да закъснявам за срещата на литературния клуб .