Джон Вердън - Затвори очи

"Боже – помисли си Гърни – тя отново успя!"

Реши да наруши мълчанието, настъпило след въздействащото ѝ изказване.

– Което пък ни връща към въпроса, с който започнахме – пое топката той. – Защо вярваме в нещата, в които вярваме? Защо изобщо вярваме в нещо? Както спомена схватливата ви колежка, възможно е възрастният мъж, който води интервюто, изобщо да не е стигнал до истината. Въпросът е защо смята иначе?

При този нов обрат заваляха всякакви коментари:

– Понякога инстинктът ти подсказва правилния отговор.

– Може би е повярвал на изпълнението със срива на момчето. Сторило му се е достоверно. Той е присъствал там, усетил го е.

– Всъщност, ако това бе реална ситуация, разпитващият щеше да знае много повече, отколкото разкрива. Нищо чудно казаното от момчето да съвпада с първоначалната информация, да я потвърждава.

Обадиха се и други полицаи, с други вариации по темата. Някои мълчаха, но внимателно попиваха всяка дума. А други като Фалконе се мръщеха, сякаш от въпроса ги бе заболяла глава.

Когато отговорите се поизчерпаха, Гърни зададе следващия си въпрос:

– Смятате ли, че един опитен интервюиращ – или следовател – може да бъде подведен при разпита? Да чуе само онова, което иска да чуе?

Последваха кимвания и утвърдително мърморене; лицата на някои издаваха болезнена нерешителност или просто лошо храносмилане.

Един мъж в края на втората редица вдигна ръка. Изпод черната му тениска се подаваше врат като пожарникарски кран, ръце като на Попай, изпъстрени с множество татуировки; имаше бръсната глава с малки очи, които почти се губеха, потънали в орбитите си под натиска на лицевите му мускули. Пръстите на вдигнатата му ръка бяха почти свити в юмрук. Говореше бавно, премерено, замислено:

– Искате да кажете, дали понякога не вярваме в онова, което ни се иска?

– Общо взето, да – отвърна Гърни. – Е, как смятате?

Процепите на присвитите очи се поразшириха.

– Мисля, че е... вярно. Такава е човешката природа. – Мъжът прочисти гърлото си. – Говоря от собствен опит. Правил съм грешки, повлиян от този... фактор. И не защото много искам да вярвам в добротата на хората. От доста време съм полицай, не са ми останали кой знае какви илюзии за мотивите, които ги движат. – Несъзнателно оголи зъби в нямо отвращение, явно при спомена за нещо противно. – Виждал съм много гадости в живота си, както и повечето колеги тук. Само че понякога си внушавам нещо и дори не си давам сметка колко ми се иска да е истина. Казвам си: "Знам точно какво е станало тук" или "Знам точно какво си мисли този боклук. Знам защо го е направил." Само дето понякога – не много често, но все пак се случва – всъщност не зная нищо, а само си мисля, че знам. Дори съм сигурен. Рисковете на професията, както се казва.

След тези думи замълча, разсъждаваше над мрачното значение на думите си.

За пореден, може би хиляден път, Гърни си напомни, че първите му впечатления невинаги са правилни.

– Благодаря ви, детектив Белцер – обърна се той към татуирания мъжага, след като погледна табелката с името му. – Добро изложение.

Огледа внимателно лицата на трийсет и деветимата курсисти, седнали на банките пред него. Нито едно от тях не показваше несъгласие, дори Фалконе сякаш бе притихнал.

Гърни извади от джоба си малка кутийка, изтръска на дланта си ментово бонбонче и го лапна. Изчака останалите да осмислят думите на Белцер.

– В сцената, която наблюдавахме – продължи Гърни с нов порив на въодушевление, – разпитващият може би иска да повярва, че младежът преживява срив. Причините може да са различни. Назовете ми една – допълни той и посочи наслуки един полицай, който досега не бе продумал.

Мъжът примигна изненадано; изглеждаше притеснен. Гърни спокойно чакаше.

– Може... може да му е допаднала идеята, че е разкрил истината за момчето. Че разпитът се е оказал успешен.

– Определено – заяви Гърни и спря очи върху друг служител на реда, който също не се бе обаждал досега. – Вие, кажете ми още една.

Полицаят, който много приличаше на ирландец с морковенорижата си, ниско остриганата коса, се усмихна широко.

– Вероятно си е казал, че ще спечели няколко червени точки в очите на шефа си. Сигурно ще се радва да влезе в кабинета му и да се похвали: "Вижте какво постигнах!" Ще го потупат по рамото, ще го наградят. Може да му дадат дори повишение.

– И това е възможно – съгласи се Гърни. – Сеща ли се някой за друга причина онзи да иска да повярва на хлапака?