Джон Вердън - Затвори очи

През остатъка от полета неспокойните сънища, мрачните спомени и все по-сериозното обезводняване го докараха до състояние на тревожна депресия. Веднага щом слезе от самолета в Олбъни, си купи еднолитрова бутилка минерална вода независимо от твърде надутата ѝ цена. Изпи половината, докато вървеше към тоалетната. Влезе в кабинката за инвалиди, която бе достатъчно просторна, и свали новите си дънки, поло и мокасини. Отвори кутията от "Джакомо Емпориум", която бе разнасял със себе си през цялото време, извади от нея собствените си дрехи и ги облече. После прибра новите в кутията и на излизане от кабинката я изхвърли в кошчето. Отиде до мивката и изплакна гела от косата си. Подсуши я, доколкото можа, с хартиена кърпа от апарата. После се вгледа в отражението си в огледалото, сякаш за да се увери, че отново е себе си.

Плати таксата си за паркинг (дванайсет долара) и хвърли поглед на часовника в будката: точно 18:00. Раираната жълто-черна бариера се вдигна и той пое на запад по шосе 88. Късното следобедно слънце напичаше през предното стъкло на колата.

Когато след около час стигна разклона за магистралата, която прекосяваше северната част на Кетскилс и отиваше към Уолнът Кросинг, вече бе изпил водата и се чувстваше по-добре. Винаги се бе чудил как нещо толкова просто и естествено – а по-просто от водата нямаше – успяваше да успокои ума му. Възстановяването му продължи и когато той стигна тесния път, който криволичеше нагоре през хълмовете до къщата му, вече се чувстваше почти нормално.

Влезе в кухнята и завари Мадлин да вади от фурната изпускаща пара тава. Тя остави съда върху печката и го погледна изпод вдигнатите си вежди.

– Леле, каква изненада! – заяви тя по-скоро саркастично, отколкото учудено.

– И аз се радвам да те видя.

– Случайно да имаш желание да вечеряш?

– Оставих ти бележка тази сутрин. В нея пишеше, че ще се прибера за вечеря – и ето ме, тук съм.

– Поздравления – каза тя, посегна да извади втора чиния от шкафа над главата си и я сложи на плота до първата.

– Май трябва да опитаме отначало – каза той с присвити очи. – Дали да не изляза и да вляза отново?

Мадлин му отвърна със същия поглед, само че по-дълъг. След миг омекна:

– Не, прав си. Прибра се. Вземи си нож и вилица и да сядаме да вечеряме. Гладна съм.

Напълниха чиниите си с печени зеленчуци и пилешки бутчета и ги отнесоха на облата маса до френските прозорци.

– Май е достатъчно топло, за да отворим – предложи тя.

Гърни изпълни молбата ѝ.

Отвън нахлу сладък, уханен въздух. Мадлин затвори очи и на лицето ѝ бавно се разля усмивка. На бузите ѝ се появиха бръчици. На Гърни му се стори, че чува тихото, нежно гукане на тъгуващи гълъби откъм дърветата от другата страна на ливадата.

– Колко е хубаво! – каза тя почти шепнешком.

Въздъхна щастливо, отвори очи и започна да се храни.

– И така, разкажи ми как мина денят ти – подкани го тя след около минута, загледана в късче пащърнак на върха на вилицата си.

Той се намръщи замислено.

Жена му го гледаше с очакване.

Той подпря лакти на масата и сключи пръсти под брадичката си.

– Денят ми. Ами... Най-запомнящият се момент бе, когато психопатът избухна в кикот. Беше си представил нещо смешно – две жени, които е изнасилил, измъчвал и обезглавил.

Мадлин се вгледа внимателно в лицето му, а устните ѝ се изпънаха в почти права черта.

– Такъв ден значи – каза тя след малко. – Постигна ли онова, което си бе поставил за цел?

Гърни бавно потърка устни с кокалчето на показалеца си:

– Така смятам.

– Означава ли това, че си разрешил случая "Пери"?

– Да кажем, че открих част от отговорите.

– Браво на теб.

Настъпи дълго мълчание.

Мадлин се изправи, взе чиниите им, а после и ножовете и вилиците.

– Тя се обади днес.

– Коя "тя"?

– Клиентката ти.

– Вал Пери? Разговаряхте ли?

– Каза, че се обажда, защото ти си ѝ звънял. Имала в себе си само домашния ти номер, не и този на мобилния ти телефон.

– И?

– И искаше да те уведоми, че няма нужда да я занимаваш със суми от порядъка на три хиляди долара. "Да похарчи колкото трябва, но да намери Хектор Флорес!" – цитирам. Това трябва да е идеалният клиент. – Пусна чиниите в мивката и те изтракаха. – Какво повече би могъл да искаш? А, да... като заговорихме за обезглавяване...

– Като заговорихме за какво?

– Твоят човек във Флорида, дето обезглавява разни хора... Напомни ми да те попитам за куклата.

– Кукла ли?

– Онази на горния етаж.