Джон Вердън - Затвори очи

Именно заради тези догадки бе наел двамата грамадни мъже със сурови, сякаш изсечени от гранит лица. От момента, в който се качиха в колата, не бяха обелили и дума. Само се представиха като Дан и Франк и казаха, че Бекър им е обяснил каквото трябва и са "наясно с програмата". Изглеждаха като полузащитници от някой затворнически отбор по ръгби, чиято идея за общуване е да се блъснат с всичка сила в нещо – за предпочитане – в друг човек.

Когато колата спря на адреса, сърцето на Гърни се сви. Сега осъзнаваше колко несигурни са предположенията му, за да служат за основа на действията, които предприемаше. С друго обаче не разполагаше... А пък трябваше да действа.

По негова молба двамата здравеняци се измъкнаха навън и единият му отвори вратата. Гърни погледна часовника си: 11:45. Сложи си слънчевите очила за 500 долара от "Джакомо", излезе от лимузината и застана пред портата от ковано желязо, до която стигаше алея за паркиране, застлана с дребни жълтеникави камъчета. Портата бе единственият вход във високата каменна стена, която ограждаше имота от три страни. Четвъртата гледаше към океана. Подобно на имотите в съседство, и този бе превърнат от къс пясъчна ивица, обрасла с жилава плажна трева и палми-джуджета, в пищна ботаническа градина с червен жасмин, хибискуси, олеандри, магнолии и гардении.

Според Гърни общото излъчване бе като от гангстерско погребение.

Двамата му наети придружители, излъчващи едва потисната агресия, останаха до колата. Гърни се приближи към домофона, оборудван с камера, на каменния стълб до портата. На специални стълбове от двете страни на алеята имаше други охранителни камери, поставени така, че да покриват всички подстъпи към портала, както и голяма част от булеварда. Освен това пряка видимост към портала осигуряваше и поне един от прозорците на втория етаж на къщата в испански стил, която се издигаше на другия край на жълтата алея. За маниакалността на собственика свидетелстваше още една подробност: независимо от цялата растителност наоколо, на земята не се виждаше нито едно паднало листенце, нито едно паднало цветче.

Гърни натисна копчето на интеркома – реакцията от другата страна бе мигновена.

– Добро утро. Моля, съобщете името и повода за посещението си.

– Кажи на Джордан, че съм тук.

Последва кратка пауза.

– Моля, съобщете името и повода за посещението си.

Гърни се усмихна, но след секунда усмивката му изчезна.

– Просто му кажи.

Отново кратко мълчание.

– Трябва да дам някакво име на господин Болстън.

– Разбира се – усмихна се повторно Гърни.

Знаеше, че се намира на кръстопът. Прехвърли наум възможностите и избра онази, която обещаваше най-голям успех, но и криеше най-сериозния риск.

Усмивката му пак изчезна.

– Казвам се "Да ти го начукам".

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После се чу приглушено щракване и металната порта безшумно се отвори.

В бързината Гърни бе пропуснал да провери в интернет как изглежда Болстън. Въпреки това въобще не се съмняваше в самоличността на мъжа, който му отвори вратата още преди да е стигнал до нея.

Външният му вид напълно отговаряше на представата за милиардер с престъпно-декадентски наклонности. Косата, кожата и дрехите му бяха старателно поддържани; устните му бяха надменно извити, сякаш целият свят не отговаряше на високите му стандарти; в очите му проблясваше егоистичен и жесток пламък. Ноздрите му често потрепваха, което вероятно бе знак за сериозна кокаинова зависимост. Пределно ясно бе, че за Джордан Болстън няма нищо по важно от задоволяването на собствените му желания – при това възможно най-бързо и независимо от цената, която другите щяха да платят за това.

Сега той гледаше Гърни със зле прикрита тревога. Носът му потрепна.

– Не разбирам защо е всичко това.

Хвърли поглед зад гърба на Гърни, към строго охранявания мерцедес, и очите му съвсем леко се разшириха.

Гърни сви рамене и се усмихна, сякаш вадеше нож от канията му:

– Искаш да говорим отвън, така ли?

Болстън явно възприе думите му като заплаха. Примигна, после нервно поклати глава.

– Заповядайте.

– Хубави камъчета – отбеляза Гърни, като пое към вътрешността на къщата.

– Моля?

– Жълтите камъчета по алеята за паркиране. Хубави са.

– О!

Личеше, че е объркан.

Детективът застана в средата на грамадното фоайе и огледа наоколо като професионален оценител, намиращ се на разпродажба заради просрочена ипотека. На стената срещу него, между двете огледално извити крила на стълбището, бе закачена огромна картина, изобразяваща плувен басейн. Спомни си я от курса по изучаване на изкуството, който бе посещавал с Мадлин преди година и половина – онзи, на който им бе преподавала Соня Рейнолдс и който го бе насочил към съдбоносното му "хоби", снимките на престъпници. Въпросната картина бе една от по-известните творби на Дейвид Хокни [16] Известен английски художник, фотограф, чертожник; р. 1937 г. – Б.пр. .