Джон Вердън - Затвори очи

На мястото, където шофьорите на лимузини изчакваха пътниците си, имаше поне десетина униформени мъже. Един от тях (млад латиноамериканец с високи индиански скули, черна като мастило на сепия коса и диамантена обица на ухото) държеше табела с името на Гърни.

Първоначално шофьорът му като че ли се сепна или дори подразни заради липсата на багаж. Това продължи само до мига, в който Гърни му съобщи адреса на първата им спирка: "Джакомо Емпориум" на Уърт Авеню. Лицето на латиноамериканеца грейна. Явно бе съобразил, че човек, който пътува без багаж и за удобство си купува необходимото от "Джакомо", може би дава щедри бакшиши.

– Колата ви чака отвън, сър – каза той с акцент, който приличаше на централноамерикански. – Много е хубава.

Въртящата се врата ги запрати от внимателно поддържания, безсезонен климат, типичен за летищата по цял свят, в една истинска тропическа сауна. Гърни си спомни, че времето в Южна Флорида през септември няма нищо общо с есента.

– Ето тук е, сър – усмихна се шофьорът и разкри учудващо развалени за такъв млад мъж зъби. – Първата.

Както Гърни изрично бе поискал при обаждането си, колата бе "Мерцедес" S600 седан – едно от онези умопомрачително скъпи возила, каквито човек можеше да види в Уолнът Кросинг веднъж годишно. В Палм Бийч обаче колите за стотици хиляди долари бяха нещо толкова обичайно, колкото и очилата за петстотин долара. Гърни се плъзна на задната седалка в тихия удобен пашкул с контролирана влажност, мека кожена тапицерия, мек мокет и приятно затъмнени стъкла.

Шофьорът затвори вратата след него, качи се отпред и след миг колата безшумно се вля в потока от таксита и градски автобуси.

– Как е температурата?

– Добре.

– Желаете ли да пусна музика?

– Не, благодаря.

Шофьорът подсмръкна, изкашля се и намали скоростта, докато пълзяха през една локва с големината на езеро:

– Тоя гаден дъжд не спира!

Гърни не каза нищо. По принцип не обичаше да си бъбри с хората от учтивост, само и само да върви разговор. В компанията на непознати предпочиташе да мълчи. Не си размениха и дума повече, докато стигнат входа на елегантния търговски център, в който се помещаваше "Джакомо Емпориум".

Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане:

– Знаете ли колко време ще ви трябва?

– Няма да е много – отвърна Гърни. – Най-много петнайсет минути.

– Тогава ще ви изчакам тук. Ако полицаите се опънат, ще направя едно кръгче и ще се върна. – Описа с показалеца си кръг, за да илюстрира думите си. – Правя кръгче и пак минавам оттук, докато дойдете. Става ли?

– Става.

Ефектът от влажния горещ въздух, който го блъсна на излизане от колата, се усилваше от рязката смяна на приглушената светлина в колата с яркото сутрешно слънце на Флорида. Край търговския център бяха засадени палми, папрати и лилиуми в саксии. Миризмата на въздуха напомняше сварени цветя.

Гърни побърза да влезе в магазина, където въздухът ухаеше по-скоро на пари. Клиентите – основно русокоси жени на възраст от трийсет до шейсет години – обикаляха сред старателно подредените дрехи и аксесоари. Продавачите, болезнено слаби младежи и девойки на по двайсетина години, много старателно се опитваха да подражават на кльощавите младежи и девойки от рекламите на "Джакомо".

Гърни толкова бързаше да се измъкне от това шикозно място, че приключи за десет минути. Никога не бе харчил толкова много пари за толкова малко неща: плати изумителните 1879.42 долара за дънки, мокасини, поло и слънчеви очила – избрани със съдействието на крехък младеж с модерното скучаещо излъчване на скорошна жертва на вампир.

В пробната Гърни свали износените си дънки, тениска, маратонки и чорапи и облече скъпата нова премяна. Свали етикетите и заедно със старите си дрехи ги подаде на продавача с молбата да ги опакова в кутия на "Джакомо".

Едва тогава по лицето на момчето се мерна някакъв намек за усмивка.

– Вие сте като Трансформър – каза той, явно имайки предвид популярната играчка-робот, която човек можеше за секунди да превърне от едно нещо в друго.

Мерцедесът го чакаше. Гърни се качи в него, погледна туристическата карта и пътеводител и съобщи на шофьора следващия адрес, който бе на по-малко от два километра разстояние.

"Нейлс Деликато" бе миниатюрно студио, което изглеждаше претъпкано заради четирите маникюристки с нагласени коси, чийто външен вид се колебаеше на тънката граница между скъпоплатените модели и скъпоплатените проститутки. На никого не му направи впечатление, че Гърни е единственият мъж; а може би не ги интересуваше. На служителката, която трябваше да се заеме с него, изглежда, ѝ се спеше. Тя се извини няколко пъти за прозяването си, но не каза нищо друго, докато работеше върху ноктите му. Чак накрая, докато поставяше слоя безцветен лак, спомена: