Джон Вердън - Затвори очи

– Значи тръгваш към Флорида?

– Не тази нощ. Може би утре.

– Може би ?

– Най-вероятно утре.

– Във вторник.

– Точно така. – Зачуди се дали не е забравил нещо. – Да не би да имаме друг ангажимент?

– Това ще промени ли нещо?

– Добре де, имаме ли?

– Попитах те това ще промени ли нещо?

Въпросът бе елементарен, а на него му бе трудно да отговори. Или може би защото от него следваха по-сериозни въпроси, които не спираха да се въртят в главата на Мадлин: Някога ще имат ли значение плановете, които правим заедно? Дали някога някаква част от живота ни заедно ще бъде по-важна от следващата стъпка в поредното разследване? Дали това, да сме заедно, ще натежи над факта, че си детектив? Или преследването на разни неща винаги ще е в центъра на живота ти?

А може би просто си въобразяваше и отдаваше твърде голямо значение на една забележка, резултат от сприхаво настроение посред нощ.

– Виж, кажи ми дали се предполага утре да правя нещо, за което съм забравил – помоли я сериозно той, – и ще ти отговоря.

– Какъв разумен човек си само! – надсмя се тя над искреността му. – Връщам се в леглото.

Известно време след като тя излезе, Гърни се мъчеше да подреди приоритетите си. Отиде в неосветената част на помещението, където обикновено сядаха – между камината и желязната печка на дърва. Въздухът миришеше на студ и пепел. Потъна в тъмното кожено кресло. Мъчеше го безпокойство. Чувстваше се като отвързан от котвата кораб... Като човек без пристан.

После заспа.

Събуди се в два часа през нощта. Стана от креслото и изпъна ръцете и гърба си; беше се схванал.

Междувременно с привичния за ума му начин на работа бе отхвърлил съмненията и затвърдил плановете си за следващия ден. Измъкна кредитната карта от портфейла си, отиде до компютъра във всекидневната и провери в търсачката полетите от Олбъни, Ню Йорк, до Палм Бийч, Флорида.

Докато билетът му за отиване и връщане и туристическата карта на Палм Бийч се разпечатваха, той влезе под душа. Четирийсет и пет минути по-късно, след като бе написал набързо бележка за Мадлин (обещаваше да се прибере към седем часа същата вечер), вече пътуваше към летището. Със себе си носеше само портфейла, мобилния си телефон и принтираните билет и карта на града.

По време на близо стокилометровото пътуване по шосе 88 направи четири телефонни обаждания. Първото бе до денонощна компания за наем на луксозни автомобили, за да поръча подходяща кола, която да го чака в Палм Бийч. Следващото бе до Вал Пери, защото щеше да има доста сериозни, но необходими разходи, а платецът щеше да е тя. Искаше да я информира за това, пък било и чрез съобщение на гласовата ѝ поща, оставено през нощта.

Третото позвъняване, в 4:20 сутринта, бе до Боби Бекър. Колкото и да бе учудващо, Бекър не само отговори, но и, изглежда, бе напълно буден (доколкото е възможно провлеченият южняшки говор да звучи така на един северняк).

– Пътувам към фитнес залата – заяви той. – Какво става?

– Имам добри новини и ми трябва голяма услуга.

– Колко добри и колко голяма?

– Пробвах да нанеса удар на Болстън и улучих слабото му място. В момента отивам да се видя с него и да проверя какво ще стане, ако продължа да го удрям.

– Той не разговаря с ченгета. Какво, по дяволите, му каза, та успя да пробиеш?

– Дълга история. Обаче на тоя копелдак му е спукана работата!

В гласа на Гърни имаше много повече увереност, отколкото в действителност изпитваше.

– Впечатлен съм. Добре, каква е услугата?

– Трябват ми две едри момчета, най-едрите, които познаваш, и с възможно най-страшните физиономии. Искам да стоят до колата ми, докато съм в къщата на Болстън.

– Мислиш, че някой ще ти я открадне? – попита невярващо Бекър.

– Трябва да създам определено впечатление.

– И по кое време смяташ да го създаваш?

– Днес по обяд. Между другото, заплащането си го бива – по петстотин долара на час за всеки от тях.

– За това, че ще стоят до колата ти?

– За това, че ще стоят до колата и ще приличат на мафиотски бодигардове.

– За петстотин на час мога да го уредя. Ела да си ги избереш във фитнес залата в Уест Палм. Ще ти пратя адреса.

Самолетът на Гърни излетя от Олбъни в 5:05 часа сутринта, както бе по разписание. Във Вашингтон той се прехвърли на друг самолет (времето между двата полета бе съвсем кратко, но успя да се качи) и пристигна на международното летище в Палм Бийч в 9:55 часа.