Джон Вердън - Затвори очи

Монотонното бръмчене на прахосмукачката сега се чуваше от друга стая, по-далечна. Гърни бързо тръгна в обратна посока и се върна при широкото махагоново стълбище. От краткото си пътуване с асансьора по обяд бе почти сигурен, че всекидневната и гостната се намират на втория етаж. Той слезе по стълбите с надеждата, че нещо в тези стаи ще разбуди някакъв спомен в паметта му или ще му подскаже следа, която да може да използва.

Както и на горния етаж, и тук извит свод водеше към останалите помещения на етажа. Гърни мина под него и се озова в обзаведената във викториански стил всекидневна, където се бе срещнал с Джикинстил. И тук чистачите бяха запалили всички лампи. На светлината и това помещение изглеждаше по-безлично и пусто. Дори грамадните екзотични растения сякаш бяха изгубили пищността си. Прекоси всекидневната и отиде в гостната. Чиниите, чашите и сребърните прибори бяха изчезнали, както и портретът от Холбайн. Или може би фалшификатът на портрет от Холбайн.

Гърни осъзна, че не знае нищо със сигурност за обяда, който се бе състоял през този ден. Най-лесно бе да допусне, че всичко е било измама, особено разточителната оферта, която бе получил за снимките си на престъпници. Идеята, че никога не е имало нито пари, нито истинско възхищение от проницателността и таланта му, нанесе неочакван удар по егото му. След това го заболя при мисълта колко важни се бяха оказали за него ласкателствата и парите.

Спомни си нещо, което му бе казал един терапевт преди време: че единственият начин да прецениш колко държиш на нещо или колко го обичаш, е посредством силата на болката от неговата загуба. Сега разбра, че възможните придобивки от "илюзията Джикинстил" се бяха оказали толкова важни за него, колкото... колкото убедеността му, че изобщо не са важни. А това го накара да се почувства като двойно по-голям глупак.

Огледа гостната. Спомни си възторженото си видение за яхтата в пролива Пюджит – усещането бе като киселия вкус на вино, което се опитва да се върне там, откъдето е дошло. Огледа почистената повърхност на масата – не се виждаше никакво петънце, никакъв отпечатък. Върна се обратно във всекидневната. Във въздуха се долавяше слаба миризма, смесица от поне няколко различни. Усетил я бе и преди малко, когато прекоси стаята. Сега се опита да различи отделните компоненти: алкохол, застоял цигарен дим, пепел от камината, кожа, влажната почва на растенията, препарат за полиране, старо дърво. Нищо изненадващо. Нищо, което да нямаше място там.

Въздъхна, изнервен от безпомощността и провала си, от безрезултатния риск, който бе поел с влизането в къщата. Мястото излъчваше враждебна пустота; нищо не подсказваше, че тук живее някой. Всъщност Джикинстил бе признал, че води скитнически начин на живот. Един бог знаеше къде прекарват времето си така наречените му "дъщери".

Бученето на прахосмукачката на горния етаж се усили. Гърни хвърли последен поглед на помещението, след което тръгна към стълбището. Преполовил бе пътя до първия етаж, когато един ярък спомен го накара да се закове на място.

Мирисът на алкохол.

Малката чаша.

Господи!

Пое бързо обратно по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, вмъкна се във всекидневната и отиде до грамадното кожено кресло, където седеше Джикинстил при пристигането му. Същото кресло, от което немощният дребен мъж се бе изправил, подпирайки се с две ръце на облегалките. А тъй като наблизо нямаше масичка, на която да остави чашката с абсента...

Гърни протегна ръка към основата на гъстото тропическо растение. Ето я! Скрита от погледа от високия ръб на саксията и провисналите тъмни листа. Уви я внимателно в носната си кърпа и я прибра в джоба на якето си.

Минута по-късно вече седеше в колата си, питайки се какво да прави с чашата.

Фактът, че Деветнайсето районно полицейско управление се намираше само на няколко пресечки от тук, на Източна шейсет и седма улица, накара Гърни да се замисли за връзките си там. Познаваше поне пет-шест детективи, двама от тях – достатъчно добре, за да ги помоли за лична услуга. Щеше да се окаже в неловко положение. Евентуалното сваляне на отпечатъци от открадната стъклена чаша и сравняването им с тези в база-данните на ФБР изискваше да се даде входящ номер на случая, а това щеше да наложи известно шикалкавене – още по-неловко. Нямаше намерение да обяснява защо иска да научи повече за домакина си от обяд, но и не желаеше да съчинява някаква лъжа, която по-късно да му излезе през носа.