Джон Вердън - Затвори очи

Взимаше по две стъпала наведнъж. Дебелата ориенталска пътека заглушаваше звука от забързаните му стъпки. Качи се на втория етаж, а после и на третия. Тук прахосмукачката се чуваше по-ясно и той си каза, че всеки момент двамата чистачи може да приключат с работата си и да се спуснат долу при него. Времето му за разузнаване бе ограничено. През един оформен като арка вход се влизаше в коридор, в който имаше пет врати. Предположи, че онази в дъното е за асансьора, а останалите четири водят към спални. Приближи се до най-близката и натисна бравата възможно най-безшумно. В същия миг чу приглушен шум – асансьорът бе спрял на третия етаж, на метри от него, в дъното на коридора. Врата му започна плавно да се отваря.

Гърни влезе бързо в неосветената стая, за която бе предположил, че е спалня. Внимателно и безшумно затвори вратата след себе си с надеждата, че който и да бе слязъл с асансьора (вероятно един от чистачите), не е гледал в неговата посока.

В същото време осъзна, че се намира в доста неприятна ситуация: нямаше как да се скрие, защото в стаята бе прекалено тъмно и той не можеше да намери подходящо място; същевременно не биваше да пали лампата, защото тя би могла да го издаде. А ако го хванеха, докато се криеше като идиот зад вратата на спалнята, едва ли би успял да се измъкне, като размаха картата си на пенсиониран детектив. Въобще какво, по дяволите, правеше тук? Какво се надяваше да намери? Портфейла на Джикинстил с документ или друга следа, подсказваща самоличността му? Имейл, който да разкрива заговор? Снимките, за които се споменаваше в съобщението? Нещо, което да може да използва като улика срещу Джикинстил и така да неутрализира заплахата? Подобни неща се случваха само в глупавите криминални комедии. Тогава защо се бе поставил в тази идиотска ситуация? Защо се промъкваше и спотайваше в тъмното като някакъв малоумен крадец-аматьор?

Прахосмукачката започна отново да бучи, само че сега бе много по-близо – в коридора от другата страна на вратата. Сянката ѝ минаваше напред-назад и закриваше тънката ивица светлина, която се процеждаше през прага. Гърни се дръпна пъргаво назад, намери пипнешком стената и се прилепи плътно към нея. Чу отварянето на отсрещната врата, след което бученето на прахосмукачката отслабна. Най-вероятно чистачът бе влязъл с машината в отсрещната стая.

Очите на Гърни бяха започнали да се приспособяват към тъмнината (тя все пак не бе пълна благодарение на светлината, процеждаща се през пролуката под вратата) и той различи няколко по-едрите предмета: таблата на огромно легло, извито кресло в стил кралица Ана, тъмен гардероб на фона на стената.

Реши да рискува. Опипа стената зад себе си и откри регулиращ ключ за лампа. Завъртя го приблизително до средата, натисна го и веднага след това го пусна. Надяваше се, че чистачите са твърде заети и няма да забележат светлината, проблеснала над прага за не повече от половин секунда.

Онова пък, което той самият успя да види за това време, бе просторна спалня, обзаведена с мебелите, чиито очертания бе различил в полумрака. Имаше също и два по-малки стола, нисък шкаф с чекмеджета и огледало с разкошна рамка над него, както и две нощни шкафчета, върху които стояха две настолни лампи с изкусно изработени абажури. В сцената нямаше нищо необичайно – с изключение на собствената му реакция. В мига, в който я съзря, изпита силно чувство за дежа вю. Сигурен бе, че е виждал тази стая, точно такава, каквато я видя на светлината на лампата.

След няколко секунди интуитивното усещане за нещо познато бе изместено от смразяващ кръвта въпрос: дали не се бе озовал в тази стая по-рано днес? Започна да му се гади. Сигурно бе идвал тук. Откъде иначе би могъл да има такава ясна представа къде да търси леглото, как бяха разположени столовете, каква беше резбата на гардероба?

И което бе по-важно, колко далеч можеше да стигне човек под влиянието на премахващия задръжките рохипнол? До каква степен ценностите ти и онова, което обичаш и цениш, можеше да бъде заличено от химикала? През целия си живот не се бе чувствал така уязвим и отделен от самия себе си. Сякаш ставаше дума за непознат човек. Дори не бе сигурен какво беше в състояние да стори, докато е бил упоен.

Постепенно усещането за безпомощност и неразбиране, от което му се виеше свят, бе изместено от редуващи се пристъпи на страх и гняв. Направи нещо, което изобщо не му бе присъщо: избра гнева. Гневът с неговата мощ и устременост.

Отвори вратата и излезе на светло в коридора.