Джон Вердън - Затвори очи

След малко се озова на улицата, където се намираше жилището на Джикинстил, макар да не беше взимал предварително решение да ходи там. Мина от единия край на пресечката до другия, заобиколи и отново тръгна по нея. Никой от прозорците на голямата къща не светеше. Накрая спря на същото забранено за паркиране място, което бе използвал преди девет часа.

Беше нервен и уплашен и не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Същевременно дори незначителните действия, които бе извършил досега, го успокояваха. Спомни си, че в портфейла си има телефонния номер на Джикинстил; Соня му го бе дала, за да предупреди, ако трафикът го забави. Сега набра номера, без са си прави труда да обмисля какво точно ще каже. Може би нещо от рода на: "Страхотно парти, Джей! Имаш ли снимки?" Или пък нещо в стила на Хардуик: "Ей, скапаняк, ако се ебаваш с мен, ще ти пусна един куршум между очите!" В крайна сметка не каза нито едното, нито другото, защото се включи запис, че номерът не може да бъде избран.

Страшно му се искаше да отиде до входната врата и да блъска по нея, докато някой му отвори. После си спомни думите на Джикинстил, че непрекъснато е в движение и никъде не се задържа за дълго. Изведнъж изпита сигурност, че къщата е празна и стопанинът ѝ го няма. Би било безсмислено да блъска по вратата.

Трябваше да се обади на Мадлин и да ѝ каже, че ще закъснее. Само че колко? Дали да ѝ каже за амнезията? И че се е събудил на улицата срещу гимназия "Джон Франсис"? И за заплахата със снимките? Или така само щеше да я уплаши до смърт?

Може би първо трябваше да потърси Соня и да види дали тя няма да хвърли светлина върху случващото се. Колко добре всъщност познаваше Джей Джикинстил? Имаше ли изобщо някаква истина в предложението за сто хиляди долара? Или пък то бе само уловка, с която да го накарат да дойде в града за среща очи в очи? Да дойде за обяд, за да могат да го упоят и... и после какво?

Или пък да отиде до най-близкото спешно отделение и да даде кръв за изследване – да разбере с какво е бил упоен, преди метаболизмът му да разгради веществото; да замени подозренията си с доказателства. От друга страна, резултатите от тези изследвания се вписваха и биха могли по-късно да предизвикат въпроси и усложнения. Имаше чувството, че е попаднал в клопката на Параграф 22: искаше да разбере какво е станало, преди официално да предприеме нещо, за да разбере какво е станало.

Точно когато усети, че го завладява нерешителност, един голям бял микробус спря на по-малко от десет метра от него, пред къщата. Фаровете на преминаваща кола осветиха зеления надпис отстрани на микробуса: "Фирма за почистване "Бяла звезда".

Гърни чу отварянето на плъзгащата се врата от другата страна на микробуса, после и няколко фрази на испански. Вратата се затвори и микробусът потегли, а в полумрака на тротоара пред къщата останаха мъж и жена в грозни жълто-кафяви униформи. Мъжът отключи вратата с ключ от връзката на колана си. Двамата влязоха вътре и миг по-късно във фоайето бяха запалени лампи. След малко светна още един прозорец на първия етаж, а после и още няколко. Лампите блесваха на интервали от приблизително две минути за всеки прозорец от четирите етажа на сградата.

Гърни реши да се вмъкне вътре чрез блъф. Приличаше на ченге, говореше като ченге, а картата му от асоциацията на пенсионираните следователи можеше да мине за служебна карта на действащ полицай.

Отиде до вратата и откри, че все още е отворена. Влезе в преддверието и се заслуша – не се чуваха нито стъпки, нито гласове. Натисна бравата на вратата – и тя не бе заключена. Отвори я и отново се заслуша. Не се чуваше нищо освен приглушения вой на прахосмукачката от горните етажи. Влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Служителите от фирмата за почистване бяха запалили всички лампи и на светлината фоайето изглеждаше по-голямо, голо и студено отколкото в спомените му. На яркото осветление грамадното махагоново стълбище, което бе най-забележителното нещо в помещението, сякаш се бе смалило и вече съвсем не бе така внушително. Дървените плоскости, с които бяха покрити стените, изглеждаха по-посредствени, сякаш светлината бе заличила благородната им патина.

Насреща си видя две врати. Доколкото си спомняше, едната бе за малкия асансьор, в който го бе въвела дъщерята на Джикинстил – ако наистина бе такава, в което той силно се съмняваше. Другата врата бе широко отворена. Стаята зад нея бе ярко осветена също като просторното фоайе, в което бе застанал. Това явно беше "мултимедийната" зала, както се изразяваха агенциите за недвижими имоти в рекламните си брошури. Основно място в нея заемаше огромният плосък видеоекран, пред който бяха разположени шест кресла. В насрещния ъгъл имаше мокър бар. Покрай едната стена се простираше дълъг шкаф, върху който бяха подредени чаши за коктейли и вино, както и купчина малки стъклени чинийки (от типа, в които се поднасяха изискани десерти или "магистрали" кокаин). Гърни провери чекмеджетата на шкафа, но не откри нищо в тях. Отделенията на мокрия бар и малкият хладилник, вграден в него, бяха заключени. Излезе от стаята толкова тихо, колкото и бе влязъл, и се насочи към стълбището.