Джон Вердън - Затвори очи

Следващите няколко минути мъжете мълчаливо обядваха. Студеният костур бе великолепен, а виното сякаш подчертаваше вкуса. Преди два дни, когато Соня бе споменала за интереса на Джикинстил към работите му, за кратко Гърни се бе отдал на фантазии какво точно би могъл да си позволи с парите от сделката. Те до една бяха свързани с градове, местности и природни забележителности – Сиатъл и пролива Пюджит, островите Сан Хуан, окъпани в слънчева светлина: искряща синя вода и ясно синьо небе, на чийто фон се издигат Олимпийските планини. Сега тези фантазии се завърнаха, подклаждани от изгледите да осребри проекта "Изкуството в снимките на престъпници". Подклаждани и от втората чаша вино, донесла му още по-голямо удоволствие.

Джикинстил отново заговори: възхваляваше специфичния начин на Гърни да възприема света, способността му да долавя и най-фините психологически нюанси, усета му към детайлите. Сега обаче вниманието на Гърни бе приковано не от значението на думите, а от ритъма им, който го понесе, залюля го нежно. Сега младите жени се усмихваха кротко и ведро, докато раздигаха масата. Джикинстил пък описваше някакви екзотични десерти: нещо с много сметана, розмарин и кардамон; друго с гладка глазировка и аромат на шафран, мащерка и канела. Гърни се усмихна, представяйки си странния и сложен акцент на домакина като смесица от подправки, които обикновено не се използват заедно.

Самият той изпитваше някакъв необичаен, възбуждащ прилив на свобода, оптимизъм и гордост от постиженията и възможностите си. Винаги бе искал да се чувства по този начин – силен, с ясно съзнание. Усещането се разтвори във великолепната синева на водата и небето. Сякаш платноходка се носеше устремено напред на крилете на бриз, който никога нямаше да стихне.

А след това вече не усещаше нищо.

Когато човек си счупи кост, не го боли толкова, както когато се разбие илюзията му, че е неуязвим.

Гърни нямаше представа колко време е прекарал в колата си, нито как е стигнал до мястото, където бе паркирана, нито колко е часът. Знаеше само, че е късно, защото навън вече бе тъмно, че има ужасно главоболие, замаян е и напрегнат и му се гади. Не си спомняше нищо от момента, в който изпи втората чаша вино по време на обяда. Погледна часовника си: 20:45. Никога досега алкохолът не бе имал подобно опустошително въздействие върху него, още по-малко когато ставаше дума за две чаши бяло вино.

Първото обяснение, което му хрумна, бе, че са го упоили.

Но защо?

Блъскаше си безрезултатно главата над този въпрос, което само увеличаваше безпокойството му. Безпомощно се взираше в празното пространство, което би трябвало да е изпълнено със спомени от следобеда, но така само влошаваше положението. А след това с изумление осъзна, че седи не зад волана на колата си, а на пътническата седалка до шофьорската. Фактът, че му бе отнело цяла минута да осъзнае това, превърна безпокойството му в нещо, което граничеше с паника.

Погледна през предното и задното стъкло и установи, че се намира на средата на дълга улица – вероятно квартална пресечка в Манхатън. Намираше се твърде далеч от двата ѝ края и не можеше да прочете името ѝ. Улицата бе нормално натоварена; по нея се движеха най-вече таксита, но почти не се забелязваха пешеходци. Отвори вратата и се измъкна предпазливо навън. Тялото му бе схванато и го болеше, все едно бе седял твърде дълго време на едно място в неудобна поза. Хвърли поглед по протежение на улицата и в двете посоки, търсейки нещо, по което да се ориентира къде се намира.

Точно срещу колата му се издигаше неосветена сграда, която приличаше на учебно заведение с широките си каменни стъпала и масивна порта, висока поне три метра. Фасадата бе класическа, обточена с колонада.

А после го видя.

Над високите елегантни колони в старогръцки стил, в средата на дългия фриз, който опасваше цялото четириетажно здание, под полускрития от сенките покрив бе гравирано мото, което едва се различаваше на оскъдната светлина: Deo et Patria .

Deo et Patria? Гимназия "Сейнт Джон Франсис"? Старото му училище? Какво, по дяволите...

Застина неподвижен, вторачен в тъмната каменна фасада. Примигна няколко пъти. Опитваше се да проумее ситуацията. Събудил се бе на пътническата седалка, съответно някой го бе докарал дотук. Кой? Нямаше представа. Нямаше и спомен да е шофирал или пък друг да е бил зад волана.