Джон Вердън - Затвори очи

Дребничкият мъж с оредялата коса се усмихна и отпи от абсента си. Една млада жена с невероятно тяло, щедро разкрито от дънките с ниска талия и дълбоко изрязаното деколте на блузата, влезе през арката в другия край на стаята и се приближи към тях. Изражението на очите и устата ѝ подхождаха повече на някой циник, два пъти по-възрастен от нея. В ръцете ѝ на сребърен поднос проблясваше кристална чаша с вода. Гърни я взе.

– За мен със сигурност не е проблем – отговори на въпроса му Джикинстил. – Аз харесвам хората с характер, които мислят повече, отколкото приказват. Вие сте именно такъв човек, нали?

Гърни не отговори и другият мъж се засмя – сухо, невесело.

– Виждам също така, че сте човек на действието. Искате да минем направо на въпроса и да разберете точно защо сте тук. Много добре, Дейвид Гърни. Ето за какво става дума. Аз съм може би най-големият ви почитател. Защо ли? Причините са две. Първо, убеден съм, че сте невероятен портретист. Второ, възнамерявам да спечеля много пари от творбите ви. Моля, обърнете внимание на приоритета – коя от двете причини изтъквам като първа. От произведенията ви разбрах, че притежавате един изключително рядък талант. Вие умеете да разкривате ума и мислите на даден човек чрез чертите на лицето му, да покажете душата чрез очите му. Това е талант, който се подхранва от чистотата и процъфтява само в чиста среда. Той не е присъщ на хора, които са алчни за пари или внимание, които всячески се стараят да се харесат на другите или имат навика да говорят много, и то безсмислици. Това е талантът на човек, който цени истината във всички сфери на живота си – и професионалната, и артистичната, и когато става дума за сделки. Подозирах, че сте такъв човек, но исках лично да се уверя.

Гърни го гледаше право в очите, Джикинстил също отвърна погледа си.

– Какво ще желаете за обяд? Има студен морски костур в сос "Ремулад", севиче [11] Ястие от късчета сурова риба или морски дарове, мариновани в сол, люти чушки и сок от плодове с много високо киселинно съдържание (най-вече цитрусови). – Б.пр. от стриди с лайм, кнедли с телешко, чудесен стек тартар с говеждо от Кобе... Какво предпочитате или може би ще опитате от всичко?

Докато говореше, започна бавно да се измъква от креслото си. Спря за миг, като се оглеждаше за място, където да остави малката чашка с абсента. Накрая сви рамене и деликатно я положи в огромната саксия до стола. После сграбчи ръкохватките и със забележително усилие се избута нагоре. Успя да се изправи и поведе Гърни към гостната.

Най-впечатляващото в помещението бе един портрет в цял ръст, поставен в позлатена рамка, който висеше в средата на дългата стена точно срещу арката. Ограничените познания на Гърни по история на изкуството не му подсказаха кой е авторът или как се казва творбата. Все пак успя да определи, че е характерна за холандския Ренесанс. Или може би беше немския?

– Забележителна е, нали? – отбеляза Джикинстил.

Гърни се съгласи.

– Радвам се, че ви харесва. Ще ви разкажа за нея, докато обядваме.

На масата бяха поставени чинии, чаши и прибори за двама. Местата бяха едно срещу друго. Ястията, които Джикинстил бе изредил преди малко, бяха подредени по средата между тях на четири големи плата от китайски порцелан. До тях имаше бутилки с "Пулини-Монтраше" и "Шато Латур" – вина, които дори неособено опитният в сферата на енологията Гърни оценяваше като безумно скъпи.

Избра "Монтраше" и костур, а Джикинстил предпочете "Латур" и стек.

– И двете момичета ли са ви дъщери?

– Да, точно така.

– И живеете заедно тук?

– От време на време. Не сме обвързани с едно семейно жилище. Аз идвам и отпътувам, просто такъв живот водя. Дъщерите ми живеят тук, когато не живеят с друг човек. – Тонът, с който описваше организацията на битието си, бе измамно небрежен също като погледа в сънливите му очи.

– А основно къде прекарвате времето си?

Джикинстил остави вилицата на ръба на чинията си, сякаш тя му пречеше да се изразява правилно и преди да отговори, се налагаше да се освободи от нея:

– Аз не възприемам така нещата. Не разсъждавам в понятия като "за определен период от време съм тук" и "за определен период от време съм там". Просто съм... в движение. Разбирате ли?

– Отговорът ви е значително по-философски, отколкото бе въпросът ми. Нека го задам по различен начин: имате ли жилища като това и на други места?

– Понякога членове на семейството ми в други държави ме приютяват, или по-скоро се примиряват с присъствието ми. На английски тези две фрази си приличат, но значението им се различава доста, нали така? В моя случай обаче и двете като че ли са верни. – Последва повторна демонстрация на студената усмивка с цвят на слонова кост. – Може да се каже, че съм бездомник с множество домове. – Неразпознаваемият акцент, който можеше да бъде отвсякъде или отникъде, сякаш се усили. Нищо чудно домакинът да искаше по този начин да подчертае твърдението за номадския си начин на живот. – Подобно на забележителния господин Уърдсуърт, и аз скитам като облак самотен и търся златни нарциси. Имам доста набито око, когато става дума за тях. Това обаче не е достатъчно. Човек трябва и да се оглежда. Ето я двойната ми тайна, Дейвид Гърни: имам набито око и винаги се оглеждам. Това е много по-важно за мен, отколкото да живея на точно определено място. И поради тази причина не живея тук или там. Живея в и чрез действието, в движението. Не съм жител и обитател. Аз съм човек, който търси и се вглежда. Това донякъде напомня на собствения ви живот и професията ви. Прав ли съм?