Джон Вердън - Затвори очи

– Елате – подкани го със странно смущаваща усмивка.

Влязоха вътре, вратата на асансьора безшумно се плъзна зад гърбовете им, след което поеха нагоре. Движението почти не се усещаше.

– Коя сте вие? – наруши мълчанието Гърни.

Тя се обърна към него – великолепните ѝ очи блестяха, сякаш се наслаждаваше на някаква шега, известна само на нея:

– Аз съм дъщеря му.

Асансьорът бе спрял толкова плавно, че Гърни не бе разбрал кога са пристигнали. Вратата се отвори и младата жена прекрачи прага:

– Елате.

Стаята бе обзаведена във стила на богат дом от викторианската епоха. В саксии на пода от двете страни на грамадна камина бяха разположени тропически растения с широки листа, още няколко имаше до креслата. През свод на отсрещната стена се минаваше в грижливо подредена официална гостна с тежка маса, столове, плот и резбовани дървени шкафове – всичките от лакиран тъмен махагон. Завеси от тъмнозелена дамаска закриваха високите прозорци и в двете помещения и създаваха илюзията за уединен елегантен свят, в който не съществуват часове и сезони, а коктейлите се сервират по всяко време на денонощието.

– Добре дошли, Дейвид Гърни. Хубаво е, че изминахте такова дълго разстояние и дойдохте толкова бързо.

Гърни последва гласа със странния акцент и се озова пред дребен, безцветен мъж, който изглеждаше като джудже в огромното кожено кресло и извисяващото се над него тропическо растение. В малката си ръка държеше миниатюрна чашка, пълна с бледозелен на цвят ликьор.

– Простете, че няма да се изправя и да ви посрещна подобаващо. Имам проблеми с гърба. По някакво странно стечение на обстоятелствата се чувствам най-зле, когато времето е хубаво. Много странно, не мислите ли? Моля, седнете – мъжът махна с ръка към идентично кресло, поставено срещу неговото. Между двете лежеше малко ориенталско килимче.

Дребният мъж бе с избелели дънки и виненочервена спортна блуза с дълъг ръкав. Косата му бе съвсем къса, рядка, прошарена и небрежно сресана. Набръчканите му клепачи създаваха измамното впечатление за сънливост и незаинтересованост.

– Сигурно ще искате питие. Едно от момичетата ще ви донесе нещо – заяви той с неопределимия си акцент, който можеше да е от няколко европейски държави едновременно. – Аз самият отново направих грешката да избера абсент. – Повдигна чашката със зелената течност и я погледна с такова изражение, сякаш гледаше неверен приятел. – Не ви го препоръчвам. Откакто стана законно, според мен изгуби душата си.

Допря ръбата на чашата да устните си и пресуши около половината от съдържанието ѝ.

– А защо продължавам да го пия ли? Интересен въпрос. Може би съм сантиментален. Вие обаче очевидно не сте такъв. Вие сте голям детектив, човек, който гледа трезво на нещата, неподатлив на глупави емоции. Така че за вас няма да е абсент. Нека го заменим с нещо друго – каквото пожелаете.

– Малко вода?

– Acqua minerale? Mineralwasser? L'eau gazéifiée? [10] Минерална вода – итал., нем., фр. (последната – карбонизирана)

– От чешмата.

– Разбира се! – Внезапната му усмивка блестеше като отдавна оголени кости. – Трябваше да се сетя.

– Чаша студена чешмяна вода за госта ни! – разпореди се той, повишавайки съвсем леко глас, като човек, който е свикнал да разполага с прислуга.

Момичето със странната усмивка, което се бе представило като негова дъщеря, излезе от стаята.

Гърни седна спокойно на стола, който му бе посочен.

– И откъде се предполага да се сетите, че ще искам чешмяна вода?

– Ами госпожица Рейнолдс ми разказа някои неща за характера ви. Току-що се намръщихте: още нещо, което трябваше да предвидя. В момента ме наблюдавате с детективския си поглед и се питате: "Какво точно знае за мен този Джикинстил?" Колко и какво точно му е казала онази Рейнолдс?" Прав ли съм?

– О, много избързахте. Само се чудех каква е връзката между чешмяната вода и характера ми.

– Тя ми каза, че вътрешният ви свят е толкова сложен, че предпочитате нещата от външния да бъдат съвсем прости. Съгласен ли сте с това твърдение?

– Да, защо не.

– Много добре – заяви Джикинстил с изражението на познавач, който опитва ново вино. – Освен това ме предупреди, че винаги мислите за нещо и винаги знаете повече, отколкото казвате.

– Проблем ли е това? – сви рамене Гърни.

Някъде зад тях зазвуча музика – чело. Тихата като шепот мелодия бе бавна, меланхолична и пасторална и напомни на Гърни за едва доловимия аромат на провинциална английска градина, който изпълваше вътрешността на къщата на Скот Аштън.