Джон Вердън - Затвори очи

Клайн стискаше и разпускаше юмруците си, няколко пъти изпъна пръсти, докато размишляваше. Несигурността в очите му бе заменена от вълнение.

– Добре – отсече най-накрая. – Най-добре да започнем да обмисляме пресконференцията.

– Преди това трябва наистина да задвижиш нещата – намеси се Гърни. – Ако медиите разберат, че всичко е само димна завеса, от герои на нацията ще се превърнете в най-големите нещастници. От този момент нататък трябва да разглеждате този случай като особено важен – какъвто сигурно ще се окаже – или да се сбогувате с кариерите си.

Може би стиснатата челюст на Гърни най-сетне убеди Клайн или пък той зърна частица от сценария, който евентуално предстоеше, и това проби бронята на самовлюбеността му. Каквато и да бе причината, той примигна, разтърка очи, облегна се назад и изгледа мрачно Гърни.

– Значи наистина смяташ, че си имаме работа с психопат, така ли?

– Да, така смятам.

Родригес се отърси от мрачните размисли, които до този момент занимаваха ума му, каквито и да бяха те:

– И защо си толкова сигурен? Заради някаква пиеса, написана преди четиристотин години?

Откъде наистина бе толкова сигурен? Гърни се замисли. Интуиция? Макар това да бе едно от най-изтърканите клишета в неговата професия, в него имаше много истина... Но имаше и нещо друго.

– Главата.

Родригес го гледаше безмълвно.

Гърни си пое дълбоко въздух:

– Начинът, по който бе разположена... Внимателно нагласена на масата, с лице към тялото.

Клайн отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не издаде звук. Родригес продължаваше да гледа втренчено.

– Вярвам, че който и да го е направил – продължи Гърни, – по този начин е искал да демонстрира, че е човек с мисия.

– Искаш да кажеш, че ще убие отново? – попита намръщено Клайн.

– Или че вече го е сторил. Струва ми се, че му е харесало.

През останалата част на утринта, докато Гърни пътуваше от Кетскилс към Ню Йорк, времето остана все така хубаво. Той се възползва от предимствата на магистралата и увеличи скоростта. Свежият прозрачен въздух и чистото небе се отразяваха благотворно на мислите му и будеха у него необичаен оптимизъм. Надяваше се, че думите му са оказали достатъчно силно въздействие върху Клайн и някакво върху Родригес.

Искаше му се да продължи да работи с Клайн, за да е сигурен, че ще го държат в течение и че проблемът ще бъде решен. Искаше и да се обади на Вал и да ѝ разкаже за развитието, но трябваше да се съсредоточи върху предстоящата среща. Срещата с човек от "света на изкуството", който беше готов да му връчи чек за сто хиляди долара за снимка на луд, обработена така, че да е по-изразителна. Мъж, който може би бе също толкова луд, колкото престъпника на тази снимка.

Адресът, който Соня му бе дала, бе в квартал "Ийст Сикстиз" [9] "Източните шейсет" – кварталът се нарича така, защото улиците в него започват с "Шейсет". – Б.пр. . Целият район излъчваше дискретен аромат на пари и престиж, който го изолираше от прашната шумотевица на съседните улици. Самата къща бе внушителна, изградена от масивни кафеникави камъни, и се издигаше в средата на една от тихите, почти скрити от зеленина пресечки.

Паркира точно пред сградата на място, обозначено като "Забранено за паркиране". Соня му бе предала уверенията на Джикинстил, че няма да има проблеми и някой ще се погрижи за колата му.

Изправи се пред огромна и лъскава черна врата, която водеше към просторно преддверие. Подът бе покрит с красива мозайка, а стените – с огледала. В дъното се виждаше втора врата. Гърни тъкмо се канеше да натисне звънеца на стената до нея, когато вратата се отвори и той видя пред себе си удивителна млада жена. Когато се вгледа по-внимателно в нея, установи, че всъщност тя има сравнително обикновени черти. Онова, което я правеше изключителна, бяха поразителните ѝ очи. В момента тези очи го гледаха изпитателно, все едно преценяваха кройка на спортно яке или колко пресен е изложеният на рафта сладкиш.

– Вие ли сте творецът? – В тона ѝ се долавяше нещо особено, нещо, което Гърни не можеше точно да определи.

– Казвам се Дейв Гърни.

– Последвайте ме.

Влязоха в обширно фоайе, в което се виждаха закачалка за палта, стойка за чадъри, няколко затворени врати и широко махагоново стълбище, което водеше към горния етаж. Тъмната лъскава коса на младата жена напомняше на тъмното дърво. Двамата се изкачиха по стълбището и спряха пред някаква врата. Жената я отвори, зад нея се разкри втора, която се отваряше с фотоклетка и водеше към малък асансьор.