Джон Вердън - Затвори очи

Номерът на Кайл бе запаметен в списъка за автоматично избиране. За бога, просто го направи!

Извади телефона си и натисна копчето. Включи се гласова поща: "Здравейте, аз съм Кайл. В момента не мога да ви отговоря. Моля, оставете съобщение."

"Здрасти, Кайл, баща ти е. Реших да ти се обадя, да разбера какви са впечатленията ти от Колумбийския университет. Как се разбираш със съквартирантите си, всичко наред ли е?" Поколеба се за миг, чудеше се дали да не попита за Кейт, бившата съпруга на Кайл, но в крайна сметка реши да не го прави. "Нищо спешно няма, само исках да разбера как си и какво правиш. Обади ми се, когато имаш възможност. Дочуване засега!". Натисна копчето за прекратяване на разговора.

Интересно преживяване, което предизвикваше смесени и объркващи чувства. Това впрочем важеше за емоционалния живот на Гърни като цяло. Изпита облекчение – от една страна, защото най-после се обади, а, от друга – защото бе попаднал не на сина си, а на гласовата му поща. Но може би сега щеше да успее да спре да мисли за това. Или поне за известно време. Отпи още няколко глътки кафе, провери колко е часът – 8:52 – и отново пое по пътя.

Паркингът пред окръжния административен център бе почти празен, нещо съвсем обичайно за събота сутрин. Виждаше се само едно лъскаво черно ауди, както и няколко не толкова лъскави форда и шевролета. Надвисналата над тях мрачна сграда изглеждаше грозна, заплашителна и студена. Приличаше точно на онова, което някога е била – приют за душевноболни.

Клайн се измъкна от аудито точно когато Гърни изключи двигателя на своята кола. Още един автомобил, този път форд "Краун Виктория", влезе в паркинга и спря от другата страна на аудито. Зад волана седеше капитан Родригес.

Гърни и Родригес се приближиха към Клайн от две противоположни посоки. И двамата кимнаха на окръжния прокурор, но не се поздравиха помежду си. Клайн ги поведе към сградата и отключи с личния си ключ една странична врата. Мълчаливо започнаха да изкачват някакво тясно стълбище. Никой не произнесе и дума, преди да влязат в кабинета на Клайн и да седнат на кожените канапета край масичката за кафе. Родригес скръсти ръце пред гърдите си. Тъмните му очи зад очилата със стоманени рамки не издаваха нищо.

– Добре – отсече Клайн и се приведе напред. – Да минем направо на въпроса.

Изгледа остро Гърни, сякаш беше свидетел на противниковата страна в съда.

– Тук сме, защото ти, приятелю, ни обеща истинска бомба. Дай да я видим.

– А, да бомбата – кимна Гърни. – Няма да е зле да си водите записки.

Появилият се под окото на капитана тик му подсказа, че за Родригес предложението му е неприкрита обида.

– Просто ни кажи за какво става дума – подкани го Клайн.

– Добре. В момента обаче бомбата е на парчета. Аз ги хвърлям на масата, а вие ги сглобявате. Първо, оказа се, че Хектор Флорес е името на герой от една пиеса от Елизабетинската епоха... Герой, който се преструва на испански градинар. Интересно съвпадение, а?

– Каква пиеса? – намръщи се въпросително Клайн.

– Стигаме до интересната част. Сюжетът се върти около едно от най-сериозните сексуални табута – кръвосмешението. То от своя страна е общ елемент в детството на повечето сексуални насилници.

– Накъде биеш? – намръщи се още повече прокурорът.

– Опитвам се да обясня, че мъжът, който е живял в бунгалото на Аштън, най-вероятно е избрал името Хектор Флорес от въпросната пиеса.

Капитанът изсумтя недоверчиво.

– Смятам, че първо трябва да научим малко повече, преди да си вадим изводи – заяви Клайн.

– В пиесата се говори за кръвосмешение. Героят Хектор Флорес се предрешва като градинар. Освен това... – Гърни не устоя на изкушението и направи драматична пауза. – Освен това по една случайност убива провинилата се героиня, като ѝ отрязва главата.

– Какво? – попита Клайн, като разшири очи.

Родригес втренчи в Гърни изпълнен с недоверие поглед.

– И къде, по дяволите, е тази пиеса?

Вместо да затъва в продължителен спор, какъвто със сигурност щеше да последва, ако им разкриеше, че пълният текст на произведението вече не съществува, Гърни продиктува на капитана името и телефона на някогашния преподавател на Пеги Мийкър.

– Уверен съм, че професорът с удоволствие ще обсъди въпроса с вас. А, да, и още нещо. Няма никакви съмнения, че пиесата е свързана с убийството на Джилиан Пери. Името на автора ѝ е Едуард Малъри.

На Клайн му бяха необходими няколко секунди, докато направи връзката: