Джон Вердън - Затвори очи

Мислите на Гърни препускаха по-бързо и от задъханите думи на Пеги Мийкър.

– Искаш ли да повторя отново? – попита тя след малко.

Точно в този момент бибкането започна отново.

– Нали всичко е написано в имейла, който си ми изпратила?

– Да, дума по дума. Освен това ти написах и телефонния номер на професора, ако искаш лично да се чуеш с него. Толкова е вълнуващо! Права ли съм? Това не дава ли нова насока на случая?

– По-скоро потвърждава една от старите. Ще видим как ще се развият нещата.

– А-ха, добре. Кажи ми, като разбереш!

(Би-ип!)

– Пеги, някой много настойчиво ми звъни на другата линия. Нека спрем дотук засега, а? И благодаря! Това може да се окаже много полезно.

– Няма проблем. Много ще се радвам, ако съм помогнала. Обади ми се, ако пак мога да ти бъда полезна.

– Да, добре. Още веднъж ти благодаря!

Гърни превключи линията.

– Още малко не можа ли да се забавиш? Явно въпросът ти не е особено спешен.

– А, да, Джак. Благодаря, че се обаждаш.

– Добре, де – какво ще ме питаш?

Гърни се усмихна – когато не се държеше като вулгарен циник, Хардуик беше закоравял привърженик на безцеремонността.

– Доколко си сигурен за местоположението на всички гости на тържеството през времето, когато Джилиан е била в бунгалото?

– Достатъчно.

– И откъде?

– Камерите бяха поставени така, че нямаше "слепи точки". На видеозаписа се виждат абсолютно всички – гостите, служителите от фирмата за кетъринг, музикантите. През цялото време.

– Освен Хектор.

– Освен Хектор, който е бил в бунгалото.

– Ти смяташ, че е бил в бунгалото.

– Какво искаш да кажеш?

– Само се опитвам да отделя нещата, които знаем със сигурност, от онези, които си мислим, че знаем.

– Че кой друг би могъл да е вътре, мамка му?!

– Нямам представа, Джак. Нито пък ти. Впрочем благодаря, че ме осведоми навреме за онази изцепка с клиниката.

Настъпи мълчание.

– Кой, по дяволите, ти каза?

– Определено не ти!

– И това какво общо има с цялата работа?!

– Аз много държа на откровеността, Джак. Искам да съм наясно с какво си имам работа.

– Откровеност значи? Ей сега ще ти кажа как стоят нещата! Тъпанарят Родригес ме отстрани от случая "Пери", защото му казах в очите, че да преследвам всеки нелегален мексикански емигрант в тази част на щата е най-шибаната загуба на време, която са ми налагали! Първо на първо, никой няма да си признае, че работи нелегално и така спестява от данъци. И със сигурност няма и дума да обели, ако има нещо общо с човек, заподозрян в убийство. И така, два месеца по-късно, в почивния ми ден, ме извикаха по спешност. Трябваше да хванем двама идиоти, които стреляли по служител в една бензиностанция на магистралата. Някое от другите ченгета споменало на нашия капитан-чудо, че мириша на алкохол – така ме пипнаха. Малкият копелдак си мечтае да ме накисне от сума ти време. Е, беше му добре дошло. И какво, мислиш, направи? Тоя скапаняк ме вкара в най-гадната дупка, дето можеш да си представиш, пълна с пропаднали наркомани и пияндурници! Двайсет и осем отвратителни дни, мамка му! С купчина гнусни отрепки! Отрепки с изпържени мозъци! Единственото, за което мислих през тези двайсет и осем дни, бе как ще откъсна главата на копелдака! Е, достатъчно откровен ли бях сега?

– Напълно, Джак. Проблемът е, че разследването е поело в неправилна посока. Всичко трябва да започне от нулата, за да има напредък. А за целта хората, които се занимават със случая, трябва да си гледат работата, а не да си въртят номера.

– А-а, така ли? Е, късмет тогава, господин Здрав разум!

И връзката рязко прекъсна.

Гърни остави телефона върху папката по случая. Тогава чу тракането на куките за плетене на Мадлин и я погледна.

Тя се усмихна, без да вдига поглед:

– Проблеми ли има?

– Ами! – изсмя се невесело той. – Само това, че разследването трябва да бъде организирано наново и да поеме в нова посока. А аз не разполагам с властта да го направя.

– Ами помисли. Ще намериш начин.

Той наистина помисли.

– Чрез Клайн ли имаш предвид?

– По време на предишния случай спомена, че е много амбициозен – сви рамене Мадлин.

– Не бих се учудил, ако се вижда като президент някой ден. Или губернатор, най-малкото.

– Ами какво повече ти трябва?

– Какво повече ми трябва за кое?

В продължение на около минута тя се съсредоточи върху плетивото си, после вдигна към него очи – по погледа ѝ личеше, че се забавлява от неспособността му да види очевидното: