Джон Вердън - Затвори очи

– Още ли си там, Дейвид? – гласът на Соня бе изпълнен едновременно с недоверие и възбуда. – Винаги ли си толкова мълчалив, когато някой ти предлага един милион долара? При това само като начало – таванът после е небето...

– Вижда ми се твърде странно.

Лицето на Мадлин трепна и към загрижеността се прибави раздразнение. Тя му обърна гръб и отново влезе в кухнята.

– Естествено, че е странно! – извика в отговор Соня. – Успехът в света на изкуството винаги е странен. Шантавото е нормално. Имаш ли представа за колко се продават шарените квадрати на Марк Ротко? Защо странното да е проблем?

– Дай ми малко време да го асимилирам и да го обмисля, а? Става ли да ти се обадя по-късно?

– Гледай наистина да се обадиш, Дейвид! Ти си моето бебче за милиони! А утре е голям ден. Трябва да те подготвя за него. Усещам, че отново се отдаваш на размисли. Божичко, Дейвид, за какво пък мислиш сега?

– Просто ми е трудно да повярвам, че всичко това е истина.

– Дейвид, Дейвид, Дейвид! Нали знаеш какво ти казват, когато те учат да плуваш? Спри да се бориш с водата. Отпусни се и започни да се носиш по нея. Дишай дълбоко и се остави на водата да те поддържа. Същото правило важи и тук. Спри да се бориш и да се чудиш кое е реално и кое не, кое е нормално и кое – лудост. Забрави всички тези думи! Приеми магията, магията, наречена "господин Джикинстил"! И магическите му милиони. Чао!

Магия? Не съществуваше друго понятие, което да бе толкова чуждо на Гърни като магията. Нямаше друга представа, която толкова да го дразни с безсмислеността и празнотата си.

Седеше на бюрото, загледан навън през прозореца. Небето над хълма, което доскоро бе кървавочервено, сега се бе превърнало в мрачен покров, цветът бе смесица от бледолилаво и гранитеносиво, а в тревата на моравата зад къщата бе останал само намек за зелено.

В кухнята се разнесе трясък, после трополене. Вероятно капаците на тенджерите се бяха изхлузили от претрупания сушилник и бяха паднали в мивката. Гърни чу тракане и предположи, че Мадлин ги нарежда отново по местата им.

Отиде при нея. За разлика от всекидневната в кухнята бе твърде светло. Мадлин тъкмо бършеше ръцете си в една от кухненските кърпи.

– Какво се е случило с колата? – попита тя.

– А? А-а! Блъснах една сърна. – Споменът за случилото се бе толкова ярък, че почти му прилоша.

Мадлин го погледна – в очите ѝ се четяха тревога, болка.

– Изскочи от гората – продължи Гърни. – Точно пред мен. Нямаше как... Не можех да я избегна.

Очите ѝ се разшириха и тя ахна.

– Какво стана със сърната?

– Загина на място. Проверих. Не показваше никакви признаци на живот.

– Ти какво направи?

– Какво направих ли? Какво можех да...

Изведнъж в ума му нахлу образът на проснатото в канавката сърне, изкривената му под невъзможен ъгъл глава, отворените невиждащи очи – образ, който съживяваше забравени емоции, свързани с една друга катастрофа. Чувства, които стиснаха сърцето му с ледените си пръсти толкова силно, че то почти спря да бие.

Мадлин го наблюдаваше, без да казва нищо. Той се съвзе бавно, отърси се от изпитания ужас и я погледна в очите. В тях имаше тъга, която присъстваше във всичко, което тя преживяваше – дори в радостта. Знаеше, че е превъзмогнала смъртта на сина им, отдавна се е примирила с нея. Той обаче така и не можа. Нямаше желание. Знаеше, че все някога ще му се наложи, само че не сега. Не още.

Вероятно затова между него и Кайл, порасналия му син от първия му брак, се издигаше стена. Подобни теории обаче подхождаха повече на някой психолог-терапевт, той самият не виждаше никаква полза от тях.

Мадлин започна да подсушава наредените на сушилника съдове. Гърни стоеше до френските прозорци, загледан във вечерния пейзаж. Вече бе толкова тъмно, че дори червената плевня бе загубила цвета си.

Когато Мадлин заговори, темата го изненада:

– И така, планът ти е да приключиш с всичко до седмица – да пипнеш лошите момчета, да ги опаковаш в кутия и да ги поднесеш на добрите с поклон?

Още преди да се обърне и да види лицето ѝ, усети по тона ѝ, че се усмихва въпросително, безрадостно.

– Щом така съм казал, значи това е планът.

Тя кимна, без да прикрива недоверието си.

Известно време Мадлин мълчаливо бършеше съдовете, някак по-грижливо от обикновено, после ги поставяше на дървения плот. Подреждаше ги така усърдно, че Гърни започна да се нервира.

– Между другото, ти защо си вкъщи – запита той с неочаквана и за самия него агресивност?