Джон Вердън - Затвори очи

Трудно му бе да се съсредоточи. Непрекъснато се сещаше, че трябва да се обади на Кайл, но всеки път си намираше някаква причина да не го направи. През последните три години часовата разлика между Ню Йорк и Сиатъл му бе предоставяла удобно извинение. Сега обаче Кайл се бе върнал в Манхатън и бе постъпил в Колумбийския юридически университет, така че Гърни вече нямаше оправдание. Това не означаваше, разбира се, че ще спре да отлага, нито, че е прозрял истинските причини за отлагането.

Понякога си казваше, че е съвсем нормално, и го отдаваше на студените си келтски гени. Така не носеше никаква лична отговорност. В други случаи решаваше, че се дължи на пристъпите му на вина. Попадаше в омагьосан кръг – тъй като не се бе обадил в началото, изпитваше все по-малко желание да го направи, а това на свой ред само усилваше вината му. Всъщност откакто се помнеше, това разяждащо чувство му бе постоянен спътник. Като единствено дете смяташе, че е отговорен за насила проточилия се, изпълнен с напрежение брак на родителите си. Понякога пък си мислеше, че Кайл твърде много му напомня на първата му съпруга и изпълнения им с кавги брак.

После идваше факторът на разочарованието. Когато стоковата борса се срина и Кайл обяви, че ще замени инвестиционното банкерство с право, Гърни се отдаде на приятната заблуда, че синът му може да тръгне по неговите стъпки. Тази надежда бързо се разсея – за Кайл правото бе просто нов път към старата цел: материалния успех.

– Защо просто не му се обадиш? – попита Мадлин, като го гледаше, отпуснала куките в скута си, върху недовършения оранжев шал.

Гърни се сепна и се извърна към нея. Всъщност вече не бе особено изненадан от невероятната ѝ прозорливост.

– Просто започваш да гледаш по един определен начин, когато си мислиш за него – каза тя, сякаш това се разбираше от само себе си. – Определено не изглеждаш щастлив.

– Ще го направя. Ще му звънна.

Започна да преглежда формуляра на ППАТП с новопоявили се усърдие и напрежение. Приличаше на човек, попаднал в заключена стая, който отчаяно търси скрит изход. Не намери нищо ново, фактите не се различаваха от онези, които си спомняше. Започна да рови из останалите документи в папката.

Един от няколкото анализа на видеоматериалите от сватбения прием завършваше със следното обобщение: "Местоположението на всички лица, присъствали на територията на имота на Аштън във времевия отрязък на убийството, е потвърдено посредством видеозапис с обозначен час." Гърни имаше ясна представа какво означава това; добре си спомняше обясненията на Хардуик онази вечер, когато заедно бяха гледали записа. Все пак искаше да е напълно сигурен, защото потвърденото местоположение на хората бе от огромно значение.

Взе мобилния си телефон от плота в кухнята и се обади на Хардуик. Мигновено се включи гласовата му поща: "Хардуик. Оставете съобщение."

"Гърни е. Имам един въпрос относно видеоматериалите."

След по-малко от минута телефонът му звънна. Не си направи труда да погледне екрана: сигурен бе кой се обажда.

– Джак?

– Дейв?

Гласът принадлежеше на жена. Беше му познат, макар да не успя веднага да се сети коя е.

– Извинете, очаквах друг човек. Да, Дейв е на телефона.

– Дейв, Пеги Мийкър е. Получих имейла ти и току-що ти написах отговор. После реших, че е най-добре лично да ти звънна, в случай че искаш веднага да научиш – каза тя забързано и развълнувано.

– За какво става дума?

– Нали искаше да разбереш дали е известно нещо повече за пиесата на Едуард Малъри – за съдържанието, сюжета, героите и т.н. Е, направо няма да повярваш! Обадих се във Факултета по английска литература на колежа "Уеслиън" и познай кого открих! Професор Барклес, който водеше онзи курс.

– Какъв курс?

– Курсът по Елизабетинска драма, който посещавах в колежа! Оставих му съобщение, а пък той взе, че се свърза с мен! Не е ли невероятно?

– И какво ти каза?

– Ами тук стигаме до удивителната част. Готов ли си?

В ухото на Гърни се разнесе настойчиво бипкане: търсеха го на втора линия. Той не му обърна внимание.

– Продължавай – подкани я.

– Първо, заглавието на пиесата било "Испанският градинар". – Тя замълча за миг в очакване на реакцията му.

– Продължавай.

– Името на главния герой е Хектор Флорес.

– Сериозно ли говориш?

– Да, но не е само това! Става още по-интересно. Сюжетът, който бил преразказан от някакъв критик, съвременник на автора, е изключително сложен. Героите се предрешвали и дори членовете на собствените им семейства не били в състояние да ги разпознаят. Въобще звучи доста шантаво, но основната сюжетна линия... – Ново бибкане, човекът на втора линия ставаше нетърпелив. – ... Слушай, това е наистина странно... Та майката на Хектор Флорес го изпъдила от къщи, убила баща му и прелъстила брат му. Години по-късно Хектор се върнал, предрешен като градинар и – ще съкратя историята, за да не изпадаме в излишни подробности – успял да заблуди брат си, като се предрешил като друг, и го убедил да отреже главата на майката. Цялата история е доста брутална и вероятно затова всички копия на пиесата били унищожени още след първата постановка. Не е ясно дали сюжетът разиграва някакъв древен вариант на мита за Едип, или Малъри просто е съчинил някаква гротескна история. Може да му е повлияла "Испанска трагедия" на Томас Кид, която е не по-малко скандална. Та това са основните факти – направо от извора, професор Барклес.