Джон Вердън - Затвори очи

От друга страна, възможно бе да си въобразява. Или да е стигнал сам до този извод и несправедливо да го приписва на нея.

В момента седеше на масичката до френските прозорци, загледан в плевнята. Старата постройка изглеждаше кървавочервена на фона на ведрото сутрешно небе. Той отпи първата глътка от кафето си, после взе телефона и набра номера за спешни случаи на Шеридън Клайн.

Гласът на човека, който вдигна слушалката, бе мрачен и безцветен и моментално събуди у Гърни ярък спомен за човека от другата страна на линията.

– Стимел. Кабинетът на окръжния прокурор.

– На телефона е Дейв Гърни.

Изчака малко, сигурен, че Стимел го помни от случая "Мелъри". Не се изненада, че мъжът не го показва по никакъв начин. Стимел не бе никак разговорлив и излъчваше топлината и отзивчивостта на жаба, а и изглеждаше също толкова умен.

– Да?

– Трябва да говоря с Клайн веднага.

– Така ли?

– Въпросът е на живот и смърт.

– Чия?

– Неговата.

– Какво означава това? – попита той още по-несговорчиво.

– Запознат си със случая "Пери", нали? – Реши да приеме мълчанието му за съгласие. – Много скоро ще се превърне в медиен цирк, може би най-сериозният случай на серийни убийства в историята на щата. Помислих си, че Шеридън ще иска да знае за това предварително.

– За какво говориш?

– Вече ме пита и аз ти отговорих.

– Кажи ми фактите, умнико, а аз ще ги предам на когото трябва!

– Няма време да повтаряме едно и също два пъти. Трябва да се чуя с него веднага, дори да трябва да го измъкнеш от тоалетната! Кажи му, че в сравнение с това случаят "Мелъри" ще изглежда като дребна хулиганска проява.

– Дано да не дрънкаш глупости!

Гърни прецени, че по този начин Стимел искаше да му каже "Дочуване, ще се свържем с теб", така че направо затвори, остави настрани телефона и взе кафето си. Отпи отново – все още бе топло и хубаво. Загледа се в лехите с аспержи, чиито прилични на папрат листа се бяха привели почти до земята под лекия западен ветрец. Въпросът за торенето – кога, с какво и колко – който бе изпълвал ума му само допреди седмица, в момента му изглеждаше безкрайно далечен и определено можеше да почака. Надяваше се да не е преувеличил важността на ситуацията пред Стимел.

Две минути по-късно се обади Клайн, въодушевен като муха, кацнала върху прясна купчинка тор:

– Какво става? За каква медийна бомба говориш?

– Дълга история. Имаш ли време да говорим?

– Дай съкратената версия с едно изречение.

– Представи си вестникарска статия, която започва по следния начин: "Полицията и окръжният прокурор безпомощни пред сериен убиец, който отвлича момичета."

– Нали го обсъдихме вчера?

– Имам нова информация.

– Къде си в момента?

– Вкъщи съм, но тръгвам към града след час.

– Сериозно ли е? Не е някаква твоя откачена теория?

– Много сериозно.

Кратка пауза.

– Телефонът ти защитен ли е от подслушване? – поиска да знае Клайн.

– Нямам представа.

– Можеш ли да отидеш до града по магистралата?

– Мога.

– И пътьом да се отбиеш в кабинета ми?

– Мога.

– А можеш ли да тръгнеш веднага?

– След десетина минути.

– Ще те чакам в кабинета си в 9:30 часа. И, Гърни?

– Да?

– Надявам се това, което ще ми казваш, да е истина!

– Шеридън?

– Какво?

– На твое място щях да се моля да не е!

След десет минути Гърни вече шофираше в източна посока, към слънцето. Първо спря до магазина на Абелард, за да си вземе голяма чаша прясно и хубаво кафе, тъй като в бързината бе зарязал първото на масата в кухнята.

За известно време остана в колата си на неголемия, покрит с чакъл участък пред магазина, който играеше ролята на паркинг. Спусна малко седалката си назад, облегна се и затвори очи. Опита се да се съсредоточи само върху аромата на кафето, за да даде възможност на ума си да си почине. Тази техника по принцип не даваше кой знае колко добри резултати при него и той се зачуди защо все още я прилага. Тя наистина му помагаше да насочи мислите си към нещо друго, но това "друго" обикновено бе също толкова притеснително. В този случай мислите му се прехвърлиха от една ужасна каша – разследването – върху друга, а именно отношенията му с Кайл и нарастващата необходимост да му се обади.

Нелепо бе, наистина. Трябваше само да спре да отлага и да вдигне телефона. Много добре осъзнаваше, че отлагането е само временно решение, което всъщност създава още повече проблеми. То завладяваше все по-голяма част от съзнанието му и го караше да се чувства все по-зле. На теория, две мнения по въпроса нямаше. На теория добре знаеше, че по-голямата част от проблемите в живота му се дължат на желанието да избегне неприятните задължения.