Джон Вердън - Затвори очи

– Само трябва да му подскажеш как този случай може да допринесе за осъществяването на амбициите му...

Колкото повече мислеше, толкова по-хитро му се струваше хрумването ѝ. Клайн бе политическо животно, следователно отдаваше огромно значение на медиите при всяко разследване. Това бе и най-прекият и сигурен начин да му повлияе.

Гърни взе отново телефона и набра номера на окръжния прокурор. Попадна на гласова поща. Записът предлагаше три възможности: да се обади отново между 08:00 и 18:00 часа от понеделник до петък; да остави името и телефонния си номер, на който да бъде потърсен в работно време; или да се обади на номера за спешни случаи, който бе на разположение двайсет и четири часа в денонощието.

Гърни записа номера за спешни случаи в указателя на телефона си, но реши да изчака. Преди да се обади, искаше да подреди по-добре онова, което възнамеряваше да каже – първо на дежурния сътрудник, а после и на самия Клайн, ако се съгласяха да прехвърлят обаждането му. Щеше да успее само ако хвърли правилната "бомба".

Ритмичното тракане на куките внезапно спря.

– Чуваш ли го? – попита Мадлин и леко наклони глава към близкия прозорец.

– Кое?

– Слушай.

– Какво трябва да чуя?

– Ш-ш-т...

Точно когато се канеше да обясни, че не долавя нищо, го чу: далечния вой на койоти. После отново настъпи тишина. Той обаче вече си представяше животните, приличащи на дребни кльощави вълци, които тичат в рехава редица. Бягат – диви и свирепи като вятъра – през посребреното от лунната светлина поле отвъд северния планински рид.

В този миг телефонът в ръката му звънна. Погледна дисплея – обаждаха се от галерия "Рейнолдс". Погледна към Мадлин: изражението ѝ с нищо не подсказваше, че подобно на ясновидец е разбрала кой го търси.

– Ало?

– Искам да си лягам. Да поговорим – каза Соня.

Последва неловко мълчание, след което Гърни каза:

– Първо ти кажи.

Тя се разсмя – мек, интимен смях, който приличаше повече на мъркане.

– Имах предвид, че искам да си легна рано и да се наспя. Затова реших, че ако ще желаеш да говорим за утре, по-добре да е сега, а не по-късно, когато се сетиш.

– Добра идея.

Отново се разнесе кадифеният смях.

– Ето какво смятам аз. Съвсем просто е. Не мога да те посъветвам какво да кажеш на Джикинстил, защото не знам какво ще те пита. Затова най-добре ще е да бъдеш себе си: мъдрият детектив, който разследва убийства. Мълчаливият мъж, който забелязва всичко. Човекът, който е на страната на ангелите, бори се с дявола и винаги побеждава.

– Невинаги.

– Е, ти все пак си само човек, нали така? Важно е да си само човек . Това те прави истински, а не някакъв измислен герой. Така че бъди себе си. Ти си много по-впечатляваща личност, отколкото си мислиш, Дейвид Гърни.

– И това е всичко? – попита той след кратко колебание.

Този път смехът бе по-мелодичен и развеселен. Тя се забавляваше с него.

– Да, това е – що се отнася до теб. Сега, за мен. Чел ли си договора ни, онзи, който подписа миналата година по повод изложбата?

– Да, мисля, че го прочетох тогава. Напоследък не съм го поглеждал.

– В него пише, че галерия "Рейнолдс" получава четирийсет процента от стойността на изложените в нея творби, трийсет процента от онези, които са публикувани в каталога, и двайсет от всички бъдещи работи на твореца, създадени по поръчка на клиенти, с които се е свързал посредством галерията. Това звучи ли ти познато?

– Имам някакъв смътен спомен.

– Смътен, а-ха. Добре. Съгласен ли си обаче с формулировката, или сега ти изглежда неприемлива? Говоря за бъдещите произведения.

– Не, нямам проблеми с нея.

– Добре. Защото ще си прекараме много добре, докато работим заедно, просто го усещам! А ти?

Мадлин имаше неразгадаемо изражение и изглеждаше напълно погълната от сложната плетка на шала, който бавно нарастваше в ръцете ѝ. Бримка след бримка, после още една и още една. Трак-трак-трак.

Есенната утрин бе великолепна като илюстрация от календар. Небето бе яркосиньо, без нито един облак. Мадлин вече бе излязла на една от редовните си разходки с колело през криволичещата речна долина, която се простираше на почти трийсет километра в източна и западна посока от Уолнът Кросинг.

– Прекрасен ден – отбеляза тя, преди да потегли.

По тона ѝ личеше, че смята Гърни за луд за това, че иска да прекара подобен ден в града, в разговор за грозни произведения на изкуството за баснословни суми. Не по-малко луд от самия Джикинстил.