Джон Вердън - Затвори очи

– Разбирам какво имате предвид.

– Разбирате мисълта ми, обаче не сте напълно съгласен. – Джикинстил не изглеждаше обиден, по-скоро му бе забавно. – И като всички полицаи, предпочитате вие да задавате въпросите, вместо да им отговаряте. Това е характерно за професията ви, нали?

– Да, така е.

Мъжът отсреща издаде леко сподавен звук, който би могъл да бъде както смях, така и кашляне. Погледът му не се измени и не показа кое от двете е.

– В такъв случай нека отговарям, вместо да ви питам. Мисля си, че бихте искали да знаете защо този луд мъник държи да ви даде толкова много пари за портретите, които вероятно правите бързо и с лекота.

У Гърни припламна леко раздразнение:

– Нито става особено бързо, нито пък е лесно.

Веднага след като изрече думите, раздразнението му се насочи към самия него, защото бе изказал мислите си на глас.

Джикинстил примигна:

– Не, разбира се, че не. Простете недобрия ми английски. Мисля си, че говоря езика добре, а всъщност не е така. Нюансите ми убягват. Да опитам ли отново, или разбрахте какво имах предвид?

– Мисля, че схванах.

– В такъв случай нека се върнем към основния въпрос: защо предлагам толкова много пари за вашите произведения? – Млъкна за миг и пусна още една ледена усмивка. – Защото си струват. И защото ги искам всичките, без изключения и без да се налага да се съревновавам с някого, за да ги получа. Затова ви правя това предложение преди всички останали. Можете да го приемете без въпроси, увъртане и без преговори. Разбирате ли?

– Да, така ми се струва.

– Добре. Мисля, че забелязахте картината на стената зад гърба ми. Холбайн, имам предвид.

– Имате предвид... Това е оригинален Ханс Холбайн [12] Ханс Холбайн Младия (1497 – 1543) е германски художник, последният виден представител на германската живопис от XVІ век. – Б.пр. , така ли?

– Оригинален ли? Да, разбира се. Аз не притежавам репродукции. Какво мислите за картината?

– Липсват ми подходящи думи.

– Кажете първото, което ви идва на ума.

– Стряскаща. Изумителна. Жива. Изнервяща.

Джикинстил се вгледа внимателно в него. Измина дълго време, преди да проговори отново:

– Нека ви кажа две неща. Първо, тези няколко думи, които току-що произнесохте и за които твърдите, че не са подходящи, се доближават много повече до истината, отколкото купищата дрънканици на всички прехвалени професионални критици на изкуството. И второ, на мен ми хрумнаха същите изрази, когато видях вашия портрет на Пигърт, убиеца. Абсолютно същите думи. Вгледах се в очите на вашия Питър Пигърт и усетих присъствието му. Все едно бе до мен в стаята. Стряскащ. Изумителен. Жив. Изнервящ. Всички тези неща, които току-що казахте за портрета на Холбайн. За същия Холбайн, за който платих повече от осем милиона долара. Всъщност цената е тайна, но аз така или иначе ще ви я разкрия: осем милиона и сто и петдесет хиляди долара – за един златен нарцис. Възможно е някой ден да го продам за тройно по-голяма сума. Затова сега ви плащам по сто хиляди долара за всеки нарцис "Дейвид Гърни", а някой ден може би ще ги продам за десет пъти по-голяма сума. Кой би могъл да каже? Ще вдигнете ли тост за бъдещето с мен, моля? Тост – нека всеки от нас получи от тази размяна удовлетворението, което търси!

После обаче като че ли усети скептицизма на Гърни:

– Само ви се струва, че парите са много, защото още не сте свикнали с подобни суми. Не е защото творбите ви не си струват. Запомнете това! Получавате финансовото изражение на невероятната си проницателност и способността да изразявате прозренията си чрез портрети. Всъщност по това много си приличате с Ханс Холбайн. Вие сте детектив, който разкрива потайностите не само на ума на престъпниците, но и на човешката природа като цяло. Нима има причина да не ви се заплаща според способностите ви?

Джикинстил вдигна чашата си с вино. Гърни последва примера му, макар да не изпитваше кой знае каква увереност в правотата на домакина си.

– Наздраве! Да пием за проницателността и произведенията ви, за бъдещия ни бизнес и споразумението ни, както и за самия вас, детектив Дейвид Гърни!

– И за вас също, господин Джикинстил.

И двамата отпиха. Гърни бе приятно изненадан – макар далеч да не беше познавач, реши, че това бе най-хубавото вино, което някога е опитвал. А и едно от малкото, от които му се искаше веднага да изпие втора чаша. Когато привърши първата, до стола му изневиделица се появи младата жена, която го бе качила с асансьора. Докато му наливаше от бутилката, в очите ѝ проблясваше странно пламъче.