Джон Вердън - Затвори очи

И защо точно тук?

Нямаше начин това да е съвпадение. Невъзможно бе да го докарат точно тук, точно на тази улица от хилядите в Манхатън, точно срещу училището, което бе завършил преди трийсет години – реномирано заведение, за което бе спечелил стипендия, до което бе пътувал всеки ден от дома си в Бронкс, което бе мразил и оттогава не бе посещавал. Училище, за което не говореше никога. Фактът, че бе учил в него, бе известен само на шепа хора.

Какво, за бога, ставаше тук?!

Отново огледа улицата и в двете посоки, сякаш очакваше от мрака да изникне някой познат и да му предложи съвсем просто обяснение. Никой не се появи. Върна се в колата си, но този път седна на шофьорската седалка. Намери ключа на таблото и изпита моментно облекчение – определено така бе по-добре, отколкото ако липсваше – но това не успя да го успокои, нито да укроти препускащите му мисли.

Соня! Може би Соня знаеше нещо. Възможно бе да се е чула с Джикинстил. Но ако Джикинстил бе отговорен за случилото се, ако той го бе упоил...

Дали Соня не бе замесена? Дали не му бе поставила капан?

Капан за какво? А и защо ѝ беше да го прави? Какъв бе смисълът? И защо да го докарват тук? Защо да си правят труда? Откъде знаеше Джикинстил къде е учил? И какво целеше? Да докаже, че може да получи всякаква лична информация за Гърни? Или да го накара да се замисли за миналото си? Да му напомни за нещо конкретно от тийнейджърските му години, за човек или събитие от онзи ужасен период в "Джон Франсис"? Да предизвика пристъп на паника у него? Но за какво му беше на световноизвестния колекционер Джей Джикинстил да прави подобно нещо? Идеята бе смехотворна!

От друга страна, загадките бяха много повече. Какви доказателства имаше, че мъжът, с когото се бе срещнал, действително е Джей Джикинстил? А ако беше някакъв самозванец, защо да замисля подобна сложна и трудно изпълнима измама?

А ако наистина го бяха упоили, какво бяха използвали? Дали бе нещо от рода на мощно успокоително или обезболяващо средство? Или пък беше лекарство като рохипнол, което имаше упойващо действие и водеше до амнезия – доста по-обезпокоителна възможност.

Или пък той самият имаше някакъв физически проблем? Острата дехидратация можеше да предизвика дезориентация, дори бели петна в паметта.

Но не и пълна липса на спомени за изминалите осем часа.

Тумор в мозъка? Емболия? Инсулт?

Възможно ли бе да е излязъл от къщата на Джикинстил, да се е качил в колата си и обхванат от някаква носталгична приумица, е подкарал към старото си училище, да е излязъл от колата и дори да е влязъл вътре?...

И после – какво? Върнал се е и може би е седнал на пътническото място, за да сложи или да извади нещо от жабката, след което е получил пристъп? Загубил е съзнание? Имаше ситуации, които можеха да доведат до припадъци и ретроактивна амнезия, да блокират спомените от времето преди и след пристъпа. Дали не бе това? Остра мозъчна патология? Проява на тежко заболяване, свързано с мозъка?

Само въпроси, които водеха до нови въпроси. И никакви отговори. Стомахът му се бе свил на топка, тежка като олово.

Надникна в жабката, но не забеляза нищо необичайно. Упътването за автомобила, няколко стари касови бележки и фактури за извършени поправки, фенерче, пластмасова капачка от бутилка за минерална вода.

Потупа джобовете на якето си и откри мобилния си телефон. Имаше седем гласови и едно текстово съобщение. Очевидно интересът към него през изминалите часове бе необичайно голям. Може би в съобщенията щеше да открие някакво обяснение за случилото се.

Първото, получено в 15:44 часа, бе от Соня: "Дейвид? Още ли си на обяд? Това трябва да е добър знак. Искам да знам всичко! Обади ми се в секундата, в която можеш да говориш. Целувки!"

Второто бе оставено от окръжния прокурор в 16:01 часа: "Дейвид, обажда се Шеридън Клайн. В знак на добра воля реших да те осведомя за последното развитие по въпроса, който ти повдигна относно "Кармала Фешън". Сигурно ще искаш да узнаеш, че вече ги проверихме и открихме интересна информация. Да знаеш нещо за семейство Скард? С-К-А-Р-Д. Веднага ми се обади!"

Скард? Странно име. Звучеше му познато, сякаш го бе виждал написано някъде, и то сравнително наскоро.

Номер три, в 16:32 часа, от Кайл: "Здрасти, татко! Какво става? Поне засега Колумбийският изглежда супер. Четене, четене, четене, после лекции, лекции, лекции, после пак четене, четене, четене. Обаче си струва. Наистина си струва. Имаш ли представа колко може да изкара един добър адвокат по колективни дела? Говорим за супер много кинти! Ох, трябва да тръгвам, закъснявам за следващата лекция. Все забравям колко е часът. Ще ти се обадя по-късно."