Джон Вердън - Затвори очи

Четвъртото отново бе от Соня, в 17:05 часа: "Дейвид, какво става? Да не поставяш рекорд по най-дълъг обяд? Обади ми се. На всяка цена ми се обади!"

Номер пет, най-краткото, бе от Хардуик в 17:07 часа: "Хей, геният, върнаха ме в разследването!" Тонът му бе гаден, тържествуващ и, изглежда, беше пиян.

Шестото бе оставено в 17:50 часа от любимата съдебна психоложка на Клайн: "Здравей, Дейвид, Ребека Холдънфийлд е. Шеридън каза, че имаш някои идеи за убиеца с мачетето, които искаш да обсъдим. Доста съм заета, но ще отделя време. Сутрините ми са много натоварени, нека да е по-късно през деня. Обади се да ми кажеш кога си свободен и ще измислим нещо. От малкото, което разбрах, бих казала, че преследваш един много болен човек." В гласа ѝ се долавяше възбуда, която професионалният ѝ тон не бе в състояние да прикрие. Явно много ѝ допадаше идеята да гони много болен човек. Накрая му бе оставила телефонен номер за връзка, който започваше с кода на Олбъни.

Осмото, последно съобщение на гласовата му поща, бе от Соня, получено в 20:35 часа: "Мамка му, Дейвид, жив ли си?!"

Отново си погледна часовника: 20:58.

Прослуша пак последното съобщение, после още веднъж. Търсеше някакво скрито значение във въпроса на Соня. Такова обаче като че ли липсваше. Звучеше като раздразнен човек, който чака да му се обадят. Канеше се да ѝ звънне, но се сети, че е получил и текстово съобщение, и реши първо да прочете него.

Беше съвсем кратко, анонимно и двусмислено: "Такава страст! Такива тайни! Такива невероятни снимки!"

Седеше и се взираше в текста. Като се замислеше, съобщението въобще не бе двусмислено, макар да оставяше доста на въображението. В действителност онова, което трябваше да бъде попълнено от въображението му, бе пределно ясно.

Вече виждаше как въображаемото съдържание на въпросните снимки разтърсва живота му като гръмнала бомба.

Като полицай, разследващ убийства, Гърни дължеше успеха си на способността да запазва самообладание, да се концентрира и да анализира безпристрастно фактите.

В момента обаче му беше ужасно трудно да приложи което и да било от тези умения. Умът му бе блокиран от безбройните неизвестни и ужасяващи възможности.

Кой, по дяволите, бе този Джикинстил? Или може би бе по-правилно да запита, кой по дяволите, бе този тип, който се преструваше на Джикинстил? С какво го заплашваше и защо? Гърни беше сигурен, че в това имаше някакъв престъпен замисъл. Надеждата, че просто се е напил, че е загубил съзнание вследствие на злоупотреба с алкохол и че текстът на съобщението е съвсем безобиден, сега изглеждаше абсурдна. Трябваше да приеме, че е бил упоен и че най-неприятният сценарий – този с рохипнола – е най-вероятен.

Рохипнол. Медикамент, който предизвиква загуба на съзнанието и на паметта, който наричаха "наркотик за изнасилване". Упойващо вещество, което премахваше задръжките и предпазливостта. Наркотик, който караше ума да забрави всички морални и практически ограничения, който пречеше на разума и съвестта да се намесят, който превръщаше човека в примитивно същество, водено единствено от първични желания. Наркотик, който претворяваше и най-безумните импулси в действия, независимо от разрушителните последствия за човека. Наркотик, който поставяше на първо място желанията на примитивния "гущеров мозък" [13] Corpus amygdaloideum, или "амигдала" – част от лимбичната система на главния мозък при сложните гръбначни животни; тясно свързан с поведенческите модели при първични емоции като задоволство, страх и сексуално привличане. – Б.пр. , независимо от резултатите и цената, която човек щеше да плати, а след това забулваше случилото се в мъгла за шест до дванайсет часа и водеше до дълбока амнезия. Това лекарство сякаш бе създадено с единствената цел да способства за случването на катастрофални събития като тези, които Гърни си представяше, докато седеше в колата си безпомощен и разтърсен и се опитваше да осмисли фактите, които сякаш отказваха да се подредят в смислена картина.

Мадлин го бе накарала да повярва в ефективността на простите действия, в това да правиш нещата на малки стъпки, едно по едно. Когато в събитията липсваше логика и отвсякъде дебнеше мрачна и тайнствена заплаха, бе почти невъзможно да решиш в каква посока да направиш първата стъпка.

Все пак успя да проумее, че няма да постигне нищо, ако продължи да стои в колата на тази пресечка. Ако потеглеше нанякъде (макар все още да не бе решил точно накъде), поне щеше да разбере дали някой го наблюдава или следва. Затова, преди да му хрумнат куп заплетени причини да не го прави, запали двигателя, изчака светофара в края на улицата да светне зелено, остави три таксита да го изпреварят, включи фаровете, потегли бързо и пресече кръстовището с Медисън Авеню точно преди светофарът да светне червено. Известно време шофираше безцелно из случайни улици, за да се увери, че никой не го следва. Стараеше се единствено да се движи в източна посока.