Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Един последен въпрос. Негов познат бил получил интересна говореща картичка, която казвала: „Не дърпай дявола за опашката“. Дали случайно „Кастъм Кардс“ не са обработили и прехвърлили това конкретно послание в свой звуков чип? Тя му отговори, че според нея не са, но ако Гърни остане на линия, би могла да попита Емтар.

След една-две минути го уведоми, че никой не си спомня нищо такова, освен, разбира се, ако Гърни няма предвид мелодията на детската песничка за немирните дяволчета...

А дали фирмата им има голяма конкуренция? За съжаление, да. Стойността на техниката падала, а употребата ѝ изживявала истински бум.

Веднага щом приключи разговора с „Кастъм Кардс“, Гърни се обади на Кайл. Не вярваше да се свърже с нещо друго освен с гласовата му поща, тъй като предполагаше, че моторът вече пърпори по магистрала 88 и дори нетърпелив младеж на двайсет и шест едва ли би извадил телефона си на мотоциклет, движещ се с висока скорост. Но сякаш за да опровергае очакванията му, Кайл вдигна веднага:

– Здрасти, татко, какво става?

– Къде сте?

– На една бензиностанция край междущатската магистрала. Мисля, че градът се казва Афтън.

– Радвам се, че успя да вдигнеш. Искам да свършиш нещо, като стигнете у Ким в Сиракуза. Гласът, който чух в мазето, мисля, че е запис, вероятно на миниатюрно възпроизвеждащо устройство като това, вградено в картичката, която ми подари.

– Господи! Как се сети за подобно нещо?

– Картичката ми подсказа идеята. Ето какво искам да направиш. Когато стигнете в апартамента, слез в мазето – при положение, че осветлението работи и няма нови признаци на взлом. Огледай около стълбището за възможни места, където би могло да се скрие нещо с размери на монета от петдесет цента. Някъде в края на стълбите. Гласът, който чух, определено идваше от разстояние няколко стъпки от мястото, където паднах.

– Колко скрито би могло да бъде? Искам да кажа, за да се чува ясно звукът...

– Прав си, не може да е изцяло зазидано в стената, но би могло да е сложено в цепнатина, може би покрито с хартия или цветен плат, за да се слива със стената, нещо такова.

– Обаче не и в пода, така ли?

– Не, гласът идваше отнякъде над мен, все едно, че някой се беше навел над мен.

– Възможно ли е да е било на самите стълби?

– Възможно е, да.

– Добре. Еха! Вече трябва да тръгваме. Ще ти звънна веднага щом пристигнем.

– Не карай бързо. Половин час така или иначе няма да промени нещата.

– Окей – последва пауза. – А... хареса ли ти картичката?

– Какво? О, да. Да, много. Благодаря ти.

– Позна ли мелодията от „Пролет“?

– Разбира се, че я познах.

– Супер. Ще ти се обадя по-късно.

За да предотврати пропадане в емоционално блато вследствие ефекта на „Пролетта“ и свързаните с нея спомени, Гърни потърси нещо, с което да се занимава, докато чака обаждането на Кайл. Отиде до шкафа с папките в кабинета, намери номера на местния им застрахователен брокер и се обади. След няколкото фиксирани опции, автоматизираната система му предостави друг номер, на който да позвъни, „за да съобщите за злополука, пожар или друго застрахователно събитие, чиито щети са включени в покритието на вашата полица на собственик на жилището“.

Тъкмо когато се канеше да набере новия номер, телефонът в ръката му иззвъня. Погледна екрана и видя, че е Хардуик. Поколеба се около три секунди и реши, че обаждането до застрахователите може да почака.

В момента, в който натисна бутона за разговор, Хардуик заговори:

– Мамка му, Гърни, всичко, което поискаш, е трън в задника, осъзнаваш ли това?

– Допускам, че мързеливият ти задник има нужда от малко упражнения.

– Трябват ми толкова, колкото и вегетарианска диета!

– Та, какво имаш за мен освен простотиите?

Хардуик прочисти гърло с обичайното си усърдие и обстойност.

– Повечето от първоначалните бележки по аутопсиите са заровени по-дълбоко, отколкото мога да стигна днес. Както казах, това е грамаден...

– Зная какво каза, Джак. Въпросът е какво имаш?

– Спомняш ли си Уоли Трeшър?

– Съдебният лекар по случая Мелъри?

– Същият. Арогантен задник, който се прави на много умен.

– Също като някого, когото познавам.

– Майната ти. Наред с останалите си прекрасни качества, Уоли страда от обсесивно-компулсивна мания за подреденост. А по една случайност именно той е правил аутопсията на онази нафукана мадама, дето се занимавала с недвижими имоти.

– Шарън Стоун?

– Същата.

– И?

– Право в десетката.