Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

След малко тя влезе в кабинета.

– Някакъв мъж на име Траут – прошепна и подаде слушалката на Гърни. – Като рибата.

Донякъде беше очаквал обаждането, но беше учуден колко бързо дойде.

– Гърни на телефона – по този начин отговаряше, когато беше на служба. Вече пенсиониран, му беше трудно да промени навика.

– Добър ден, господин Гърни. Аз съм Матю Траут, старши специален агент, Федерално бюро за разследване – Мъжът изстрелваше думите като артилерийски снаряди.

– Да?

– Аз съм агентът, който ръководи разследването по серийните убийства „Добрия пастир“. Предполагам, вече сте наясно с това? – не получи отговор от Гърни и продължи. – Доктор Холдънфийлд ме уведоми, че се намесвате в разследването заедно с ваш клиент.

Гърни не каза нищо.

– Бихте ли се съгласили, че това твърдение отговаря на истината?

– Не.

– Моля?

– Попитахте дали твърдението отговаря на истината. Аз ви казах, че не отговаря.

– В какъв смисъл?

– Намекнахте, че журналистката, която съветвам по въпроси, свързани с полицейските процедури, се опитва да навлезе в територията на вашето разследване и че аз самият правя същото. И двете твърдения са неверни.

– Вероятно са ме информирали погрешно. Казаха ми, че проявявате голям интерес към случая.

– Така е. Случаят ме очарова. Бих желал да го разбера по-добре. Също така искам да разбера защо ме търсите.

Последва пауза, мъжът сякаш бе шокиран от безцеремонния тон на Гърни.

– Доктор Холдънфийлд ми предаде, че желаете да се срещнете с мен.

– Това също е вярно. Можете ли да посочите удобно за вас време?

– Всъщност не. Но удобството в случая е без значение. В момента съм в работна ваканция на семейната хижа в Адирондак. Знаете ли къде се намира езерото Сороу?

– Да.

– Това ме учудва – в тона му имаше нещо снобско и невярващо. – Много малко хора изобщо са чували за него.

– Главата ми е пълна с безполезни факти.

Траут не реагира на не съвсем прикритата обида:

– Можете ли да бъдете тук в девет часа утре сутринта?

– Не. Какво ще кажете за неделя?

Последва още една пауза. Когато накрая Траут заговори, тонът му бе едва овладян, все едно насилваше устните си да се разтегнат в усмивка, която да потуши гнева в гласа му.

– По кое време можете да пристигнете в неделя?

– Когато желаете. Колкото по-рано, толкова по-добре.

– Прекрасно. Елате в девет.

– Къде да дойда в девет?

– Няма официален адрес. Изчакайте да говорите с асистента ми, той ще ви даде указания как да стигнете. Съветвам ви да си ги запишете внимателно, дума по дума. Тук горе пътищата са лоши, а езерата – дълбоки. И много студени. Сигурно не горите от желание да се загубите.

Предупреждението беше почти комично.

Почти.

Докато запише указанията как да стигне до езерото Сороу и се върне в кухнята, Ким и Кайл вече се носеха с мотоциклета надолу през ниското пасище. Слаби слънчеви лъчи си пробиваха път през оредяващите облаци и хромираните джанти проблясваха. Умът на Гърни се стрелна в разклоняваща се мрежа от тревожни „Ами ако?“, но звукът на паднала на земята закачалка в килера го прекъсна.

– Мади?

– Да? – Миг по-късно тя се появи на вратата на малкото преддверие, облечена по-консервативно от обичайното – тоест, в по-малко цветове от тези на дъгата.

– Накъде си тръгнала?

– Ти как мислиш?

– Ако знаех, нямаше да питам.

– Какъв ден е днес?

– Петък.

– И?

– И? Ооо! Вярно. Някоя от онези групи в клиниката.

Мадлин стоеше и го гледаше. На лицето ѝ беше изписано едно от онези нейни сложни изражения, в които се смесваха едновременно забавление, раздразнение, любов, загриженост.

– Искаш ли да направя нещо за застраховката? – попита. – Или смяташ сам да се погрижиш? Предполагам, че трябва да се обадим на някого.

– Вярно. Вероятно на брокера ни в града. Ще проверя. – Беше дребна задачка, за която се беше сещал на няколко пъти от предната вечер. – Всъщност ще го направя сега, преди да съм забравил.

Тя се усмихна:

– Каквото и да се случва, ще го преодолеем. Знаеш го, нали?

Той остави на масата указанията за езерото Сороу, отиде при нея и я прегърна. Целуна я по бузата и врата, после я придърпа плътно към себе си. Мадлин отвърна на прегръдката и притисна тялото си към неговото така, че му се прииска да не ѝ се налага да тръгва за работа.

Тя отстъпи назад и го погледна в очите, след което се разсмя – съвсем тихичък и нежен, изразяващ привързаност смях. После се обърна, мина през късия коридор и страничната врата и отиде при колата си.