Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Той я наблюдаваше през прозореца, докато колата се изгуби от поглед. След това погледът му се спря на лист от бележник, прикрепен с тиксо за стената над кухненския шкаф. На него с молив бе написано едно кратко изречение. Наведе се напред и различи почерка на Кайл. На бележката пишеше: „Не забравяй картичката за рождения си ден“. Под надписа имаше малка стрелка, която сочеше надолу. На шкафа точно под нея лежеше синият плик, който предната вечер беше прикрепен към подаръка на Гърни. Отличителното синьо на „Тифани“ отново го накара да се почувства неловко от необходимостта, която Кайл изпитваше да харчи толкова пари.

Извади картичката от плика и отново прочете думите отпред: За рождения ти ден – мелодия лично за теб!.

Отвори картичката, като отново очакваше вграденото устройство да възпроизведе някаква дразнеща версия на „Честит рожден ден“. В продължение на три-четири секунди обаче не се чу нищо. Може би целта бе да му даде достатъчно време, за да прочете и второто пожелание от вътрешната страна: „Мир и радост в празничния ти ден“.

А след това започна музиката – почти цяла минута забележително мелодичен откъс от „Пролет“, първия концерт от „Четирите годишни времена“ на Вивалди.

Предвид факта, че устройството бе по-малко от чип за покер, чистотата на звука беше много добра. Но не това впечатли Гърни, а яркостта на спомените, извикани от изпълнението.

По онова време Кайл беше на единайсет или дванайсет години и все още идваше всяка събота и неделя от къщата на майка си на Лонг Айлънд в апартамента на Дейв и Мадлин в града. Тогава тъкмо беше започнал да проявява интерес към онзи тип музика, която за родителското ухо звучи като нещо престъпно, грубо и откровено глупаво.

Така че Гърни въведе следното правило: Кайл можеше да слуша, каквото сам избере, стига да отделя също толкова време и за някой класически композитор. Правилото имаше двоен ефект: от една страна, ограничи излагането на Кайл на отвратителната музика, към която бяха пристрастени тийнейджърските му уши, а от друга, му разкри шедьоври, до които иначе никога не би се докоснал.

Установяването на този ред не мина без напрежение и спорове. Споразумението им обаче имаше и неочаквано щастливо последствие. Кайл откри, че харесва един от класиците, чиито творби Гърни му беше представил. Харесваше Вивалди. Особено харесваше „Четирите годишни времена“. А от четирите най-много обичаше „Пролет“. Слушането на този концерт се превърна в охотно заплащана цена срещу правото да пуска ужасната какофония, която твърдеше, че предпочита.

А после стана нещо друго – толкова постепенно, че Гърни почти не забеляза. Кайл започна да слуша, макар и с прекъсвания, не само Вивалди, но и Хайдн, Хендел, Моцарт, Бах – но не като цена, която трябва да плати, за да слуша боклуците си, а защото искаше.

Години по-късно небрежно бе споменал (не на Гърни, а на Мадлин), че концертът „Пролет“ е отворил пред него магическа врата и че едно от най-добрите неща, които баща му е направил за него, е да го запознае с тази творба.

Гърни си спомни, че Мадлин му бе предала коментара на Кайл. Помнеше и колко странно се беше почувствал. Доволен бе, разбира се, че е сторил нещо с такъв положителен отзвук. Същевременно се бе натъжил, че става дума за нещо толкова дребно – действие, което изискваше толкова малко от него самия. Чудеше се дали причината синът му да му придава такова голямо значение е фактът, че има твърде малко примери за родителски жестове, с които да го сравнява.

Сега, докато държеше отворената картичка, а прекрасната барокова мелодия отшумяваше, го изпълниха същите противоречиви емоции. Очите му се замъглиха и с известна тревога той осъзна, че сълзите му отново се канят да бликнат.

Какво, по дяволите, ми става?! Божичко, Гърни, вземи се в ръце!

Отиде до кухненската мивка и грубо изтри очите си с хартиена салфетка. Замисли се, че през последните два месеца е бил на косъм да се разплаче повече пъти, отколкото се бе случвало през целия му живот като възрастен.

Трябва да правя нещо – каквото и да било. Да се задействам. Да предизвикам резултати.

Първото действие, което му хрумна, бе да състави списък на основните предмети, унищожени от пожара. Застрахователната компания със сигурност щеше да го поиска.

Не му се искаше да го прави, но се принуди. Взе един бележник с жълти страници и химикалка от бюрото в кабинета, качи се в колата и слезе долу при овъглените останки от плевнята.