Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Беше съвсем малка, стана преди около година – обясни Гърни.

– Уплаши ме до смърт – каза Мадлин.

Кайл погледна първо единия, после и другия:

– Ако всичко това се е случило, след като сте поставили табелите „Ловът забранен“, не ви ли подсказва нещо този факт?

– Сигурен съм, че на лекциите по право са ви го споменавали – отбеляза Гърни по-строго, отколкото бе възнамерявал, – това, че едно нещо е направено преди друго, не доказва, че е причина за второто.

– Но ако е съборил знаците ти „Ловът забранен“... имам предвид, че... Ако подпалвачът не е бил някакъв клинично луд ловец, убеден, че отнемаш даденото му от Бога право да дупчи с олово сърните... кой тогава е бил? Кой би сторил подобно нещо?

Докато разговаряха, застанали пред френските прозорци, Ким тихо се изправи от мястото си край камината и се присъедини към тях. След малко попита с нисък неуверен глас:

– Мислиш ли, че е възможно да е същият човек, който разряза стъпалото в мазето ми?

И Гърни, и синът му едновременно понечиха да ѝ отговорят, но в този миг някъде отвън се разнесе металическо кънтене, което привлече вниманието на всички.

Гърни надникна през прозореца надолу, към останките от плевнята. Кънтенето се чу отново. Успя да различи само фигурата на коленичилия следовател, който замахваше с нещо като малък чук към бетонния под.

Кайл пристъпи до баща си:

– Какво прави, по дяволите?

– Вероятно разширява някоя пукнатина в пода с чук и длето, за да вземе проба от почвата отдолу.

– За какво му е?

– Когато запалима течност попадне на пода, често прониква във всяка възможна цепнатина и оттам попива в земята. Ако успееш да вземеш проба от неизгоряла пръст, точната идентификация е по-лесна.

При споменаването на този нов аспект на престъплението в очите на Мадлин припламна гняв:

– Значи някой е залял плевнята ни с бензин, преди да я подпали?

– Бензин или нещо подобно.

– Откъде знаеш? – запита Ким.

Гърни не отговори веднага, затова Кайл обясни:

– Заради скоростта, с която се разгоря пожарът. Обикновен огън не би могъл да обхване цялата сграда толкова бързо. – После погледна към баща си: – Нали?

– Така е – измърмори Гърни неопределено.

Той отново бе прехвърлил вниманието си към предположението на Ким, че саботьорът на стълбището и подпалвачът на плевнята може да са един и същи човек. Обърна се към нея:

– Защо го каза?

– Кое?

– Че може да става дума за същия извършител – тук и в мазето ти.

– Просто ми хрумна.

Гърни го обмисли. Предположението повдигаше въпрос, който предната вечер не му се искаше да ѝ задава:

– Кажи ми – започна той меко, – говори ли ти нещо изразът „Не дърпай дявола за опашката“?

Отговорът ѝ дойде незабавно и беше направо стряскащ. Очите ѝ се разшириха от страх и тя отстъпи крачка назад:

– О, боже! Откъде си разбрал за това?!

Изненадан от реакцията ѝ, Гърни се подвоуми.

– Роби! – изпищя тя. – По дяволите, Роби ти е казал, нали? Но ако ти е казал, защо ме питаш дали ми говори нещо?!

– Бих искал да го чуя от теб.

– В това няма никаква логика!

– Чух нещо онази вечер преди два дни, в мазето ти.

Чертите ѝ се вкамениха:

– Какво?

– Глас. По-точно шепот.

Кръвта сякаш се оттече от лицето ѝ:

– Какъв шепот?

– Не особено приятен.

– О, божичко! – Тя преглътна. – В мазето е имало някой? О, Боже! Мъж или жена?

– Трудно беше да се разбере. Но мисля, че беше мъж. Беше тъмно. Не успях да видя.

– О, боже! И какво каза?

– „Не дърпай дявола за опашката“.

– О, боже! – уплашеният ѝ поглед сякаш обхождаше опасна местност.

– Какво означават тези думи за теб?

– Това е... краят на една история, която баща ми ми разказваше, когато бях дете. Най-страшната история, която съм чувала през живота си.

Гърни забеляза, че тя забива нокътя на средния си пръст под нокътя на палеца си, нервно опитвайки се да избута кожичките навътре, докато говори.

– Седни – каза ѝ. – Успокой се. Всичко ще бъде наред.

– Да се успокоя ли?!

Той се усмихна и внимателно попита:

– Би ли ни разказала тази история?

Ким се подпря на облегалката на най-близкия стол. После затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. След около минута отново ги отвори и подхвана с треперещ глас:

– Историята... всъщност беше съвсем кратка и елементарна, но когато бях малка, ми изглеждаше толкова... всепоглъщаща. Толкова страшна. Цял свят, в който бях въвлечена. Като кошмар. Баща ми я наричаше приказка. Само че я разказваше така, сякаш е истина – Ким преглътна. – Имало един крал, който написал такъв закон – веднъж годишно всички лоши деца от кралството да бъдат водени в неговия замък. Всички деца, които се забърквали в неприятности, лъгали или били непослушни. Деца, които били толкова лоши, че родителите им вече не ги искали. Кралят ги държал в замъка в продължение на цяла година. Получавали добра храна и дрехи и удобни легла и им било позволено да правят каквото си поискат. С едно изключение. В най-дълбоката и мрачна част на подземието на замъка имало една стая, до която били предупредени да не доближават. Тази стая била малка и студена и в нея имало само едно нещо – дълъг, плесенясал дървен сандък. Сандъкът всъщност бил стар и прогнил ковчег. Кралят казал на децата, че вътре в него спи дявол – най-злият дявол в целия свят. Всяка нощ, след като децата си лягали, кралят обикалял от легло на легло и прошепвал в ухото на всяко дете: „Никога не слизай долу, в най-тъмната стая. Не приближавай стария гниещ ковчег. Ако искаш да преживееш нощта, не дърпай дявола за опашката.“ Не всички деца обаче били достатъчно умни, та да се подчинят на краля. Някои от тях подозирали, че си е измислил историята за дявола в сандъка, защото всъщност крие в него скъпоценностите си. И от време на време някое дете ставало през нощта, промъквало се долу в тъмната стая и отваряло гниещия сандък, който приличал на ковчег. А след това из целия замък се разнасял пронизителен писък – сякаш от животно, попаднало в челюстите на вълк. И повече никой никога не виждал детето.