Андерш Моте - Измамата

Тя се притисна към картонената стена на палета. Между нея и края на коридора оставаха още няколко рафта. Ако човекът отвън беше напът към някой от тях, тя най-вероятно щеше да бъде разкрита.

Да го такова, ама че тъпо беше да се скрие. Трябваше просто да не сваля маската, да поздрави и да се преструва, че нищо не е станало.

Какво, по дяволите, щеше да каже сега?

Здрасти, аз просто пропълзях тука, за да видя как изглежда палетът отвътре.

Стъпките се приближаваха, оставаха само няколко метра.

Трябваше да излезе оттам, това щеше да изглежда поне малко по-нормално, отколкото да бъде открита, опряла гръб в стената на едно от отделенията. Сърцето биеше в гърдите ѝ.

Тя си пое дълбоко дъх и премести тежестта на тялото си напред. Трябваше да се държи спокойно и естествено.

Изведнъж стъпките спряха. Чу шумолене на картон, после някой прочисти гърло.

Мъж, със сигурност, само на няколко метра оттам.

Ребека наклони глава, наведе се напред и надникна внимателно иззад ъгъла на кутията.

Мамка му!

Тя върна светкавично главата си назад. Чифт тъмни панталони, част от костюм и съответстващите им черни обувки, това беше почти всичко, което успя да види. И въпреки това беше напълно сигурна. Отвън в коридора стоеше Стигсон. Той беше застанал обърнат към кашоните, които самата тя бе извадила преди малко.

Чу го да плъзга един от тях навън, след което последва и тупването, когато го остави на пода.

Сухо шумолене от вдигането на капака, после глухи звуци от ровенето в кутията.

Пробождаща болка в левия ѝ прасец я накара неволно да потрепне. По дяволите, от неудобната стойка кракът ѝ беше започнал да изтръпва. Болката ставаше все по-силна и бавно се разпростираше нагоре. Когато стигна до бедрото, тя беше принудена да прехапе здраво устни, за да не изохка. Стигсон продължаваше да рови в кашона.

Тя опита да премести центъра на тежестта и да пропусне малко кръв към измъчените мускули, но вместо това за миг изгуби равновесие и се блъсна в стената на палета.

Шумът откъм коридора спря.

Болката в крака премина в спазми и тя прехапа устната си толкова силно, че ѝ се стори, че усеща вкуса на кръв.

Стигсон отново прочисти гърло.

Гърбът ѝ започна бавно да се хлъзга по картона и тя притисна функциониращия си крак към пода, за да се задържи горе. Но беше невъзможно да запази равновесие. Тялото ѝ се плъзгаше бавно покрай палета все по-близо до коридора.

Само след няколко секунди щеше да се сгромоляса навън и да се приземи до краката му.

Изведнъж чу шума от пъхането на кутия обратно на рафта. Стъпките отекнаха като камшик и за секунда тя помисли, че сърцето ѝ е спряло.

Но после осъзна, че звуците отслабват, и вложи последните си сили, за да се задържи изправена. В мига, в който външната врата се затвори, тя се просна на бетонния под.

Три сутрини подред задникът му търкаше онази проклета пейка. Започваше трийсет минути по-рано от първия път и оставаше да седи там още час след това. С вдигната качулка, козирката на шапката свалена ниско над челото и за всеки случай с чифт евтини слънчеви очила на носа. Всичко това, за да не бъде разпознат.

Но точно както и предишните дни резултатът беше нулев и целият проект вече започваше да намирисва повече от допустимото. Равномерно с изтръпването на задните му части той постепенно започваше да осъзнава колко смахнато се държеше. Имаше значително по-лоши проблеми от потенциалния допелгангер на площад „Сьодермалм“ и също както играенето на Плейстейшън или биенето на чекии, този проект беше просто още един начин да избегне сблъсъка с реалната ситуация.

Ерман беше мъртъв, беше изгорял там, в колибата насред нищото, преди почти две години, когато Играта най-накрая го беше настигнала. Горкият, определено се беше изгубил отвъд тънката като косъм граница между гениална проницателност и чисти лудост и безумие, но въпреки това пичът му беше, меко казано, полезен. Отвори му очите и му помогна да разбере какво всъщност представляваше Играта. Не само на повърхностните и най-малкото доста неприятни нива: Мравките, които дебнеха, набавяха информация и вербуваха подходящи играчи за изпълнението на мисии. А след това и залагането, докато мисиите се заснемаха и се следяха на живо по нета от запалени intemetjockeys.

Не, това, което Ерман му разказа, в комбинация с неговите собствени преживелици го накара постепенно да почне да схваща значително по-мрачните дълбини на Играта и на какво всъщност беше способна тя. Както и да стояха нещата със здравия разум на пича, той дължеше това и онова на горската откачалка и макар че се опитваше да се убеди, че смъртта на Ерман съвсем не беше по негова вина, оправданията биеха на кухо. Повече от вероятно беше чувството за вина и липсата на сън, подправени с малко всеобща параноя, да го бяха накарали да види призрак посред бял ден.