Андерш Моте - Измамата

Допря картата до четеца на въртящата се бариера, като умишлено я държеше наопаки, за да не види никой, че отпред стоеше снимката на Луде.

Пазачът я погледна набързо и кимна, като я разпозна.

Премина първата пречка.

Тя продължи по отворения стъклен тунел между сградите, вдигнала високо глава и опитвайки се да изглежда като че беше напът към съвсем обикновен работен ден. Не трябваше да е особено трудно, все пак беше работила тук до зимата. Чисто теоретично все още беше назначена в Службата за сигурност, така че разликата не беше голяма.

И въпреки това се чувстваше като чужд човек — някой, който не си беше у дома тук. Не можеше да се сдържи да не поглежда към сферите на камерите по тавана и правеше всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от тях.

Зави надясно, надолу по дълъг, боядисан в жълто коридор. В дъното спря пред широка стоманена врата с малка бяла табелка.

Приближи картата на Луде към четеца.

Чу се изпиукване, но нищо не се случи. Мамка му!

Тя опита отново, този път по-бавно.

Ново изпиукване и този път ключалката започна да бръмчи.

Спокойно, Нормѐн!

Тя влезе в малка рецепция. Леко встрани от бюрото седеше възрастен, набит мъж с прическа тип Робии Худ. Закрепен за стената телевизор показваше конно надбягване и мъжът направи раздразнена гримаса, когато бе принуден да отдели поглед от екрана.

— Здрасти, Сюне — викна тя пресилено сърдечно. — Не, не, стой си, ще се оправя — продължи тя, щом мъжът понечи вяло да се изправи. — Само ще проверя една конфискация от миналата седмица.

— Добре — измърмори набитият и остави туловището си да потъне обратно в стола. — Запиши се…

Той махна с ръка към рецепцията, прехвърляйки в същото време вниманието си към телевизионния екран.

Ребека придърпа към себе си книгата за посетители и надраска нечетлива отметка на мястото за име.

— Готово!

Без да вдига поглед от телевизора, Сюнесон вдигна ръка и натисна копчето над бюрото си. Вратата вдясно от Ребека избръмча и секунди по-късно тя се намираше в голям и просторен склад с редици метални рафтове.

Бяха минали няколко години, откакто беше идвала тук за последно, и тя направи няколко крачки напред, опитвайки се да се ориентира. Във всеки случай миризмата беше точно такава, каквато си я спомняше — на хладен въздух, примесен с хартия и боядисан бетон. На няколко метра встрани до едната стена имаше служебен компютър и тя се забърза към него.

Извади картата на Рунеберг и я напъха в малката кутия до клавиатурата. После въведе бързо неговото потребителско име и парола.

Пясъчният часовник, който се виждаше на монитора, се завъртя веднъж, след което базата данни се отвори.

Хенрих Петершон написа тя в полето за търсене по име, а на долния ред въведе рождената му дата.

Натисна „търси“ и часовникът се завъртя веднъж, после пак.

Ребека се огледа, но в голямото помещение нямаше никакви хора.

Чуваше от разстояние звуците от телевизора на Сюнесон. Пясъчният часовник изчезна и беше заменен от лентичка текст:

Номер на делото К3429302-12, Секция 5,

Ред 47. Рафт 23-25

Складът беше по-голям, отколкото си беше мислила, и ѝ отне няколко минути да се ориентира.

Главният коридор минаваше покрай едната външна стена, а от него се разклоняваха по-малки коридорчета към различните секции.

Секция пет се намираше в далечния край на помещението, където светлината беше значително по-приглушена, отколкото при входа.

Едва всяка втора лампа беше светната и тя предположи, че някъде имаше ключ, който да се погрижи за това, но нямаше достатъчно време да го търси.

Огромните рафтове около нея се издигаха чак до тавана и почти всеки беше претъпкан с големи кафяви кашони, които поглъщаха още повече от и без това слабата светлина.

Най-долу на пода имаше палети, пълни с предмети, твърде обемисти, за да се поберат в кутиите, и по пътя към съответната секция измежду конфискуваните вещи тя успя да мерне мебели, макари за кабели и част от нещо, което приличаше на бронзова скулптура.

Четири от кашоните на рафт 23 бяха означени с правилния номер. Тя свали този, който стоеше най-близо, и го отвори.

Картонената кутия беше пълна с книги и филми, което обясняваше защо беше толкова тежка. Тя затвори капака и я върна на мястото ѝ.

Следващата кутия, както се оказа, съдържаше почти същите неща, но при третата тя усети, че става топло, топло, горещо. Няколко папки, различни документи и накрая — бинго!