Андерш Моте - Измамата

Голяма връзка ключове със сигурно петдесет различни ключа точно както пишеше в протокола от изземването.

Бяха се отървали от общо взето всички вещи на татко след смъртта му, но мама беше взела твърдо решение, що се отнасяше до връзката.

Човек никога не знае кога ще му потрябва някой ключ, така че ще я запазим…

Сигурно по същата причина и Хенке беше решил да запази колекцията ключове.

Половината от тях бяха толкова стари, че металът беше започнал да става грапав, други бяха изкривени и износени от ползване, но като се загледа по-отблизо, тя видя, че имаше поне пет-шест ключа за колела и два, които напомняха на контактни ключове за мотопеди или мотори, така че точно както си беше мислила, Хенке беше продължил да разширява колекцията…

Та как всъщност изглеждаше един ключ за сейф?

Внезапен шум прекъсна мислите ѝ. Някой беше отворил вратата на склада.

Бележката стоеше направо върху ключалката. Текстът беше същият като предния път. Вероятно беше и същата бележка, което означаваше, че новият му съсед се беше досетил откъде е дошла.

Но точно сега изобщо не му пукаше.

Мозъкът му работеше на бързи обороти. Беше трамбовал из половин „Сьодер“, докато се опитваше да смели видяното. Но беше невъзможно.

Ако това, което се случи долу при „Слусен“, не беше фантазия, ако въпреки всичко беше видял правилно, тогава всичко, което бе преживял през последните години, беше… ами, какво?

Fuckin ’ell!

Сутрешното главоболие превключи на overdrive и го накара инстинктивно да стисне горната част на носа си. Дръпна рязко бележката и изрови ключовете за апартамента от джоба си.

Шумолене някъде отляво го стресна и той замръзна с ключа в ключалката. Сърцето му още малко и щеше да пробие дупка в гръдната кост и той беше принуден да поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. По дяволите, съвсем беше откачил!

Сега спокойно и внимателно…

Надзърна предпазливо към съседската врата. Звукът беше дошъл оттам, в това беше сигурен, даже го разпозна от предния ден. Предпазна верига, ударила се във вътрешната страна на вратата. Една верига не можеше да се разлюлее сама, така че някой трябваше да я е бутнал. Новият му съсед се канеше да излиза.

По неясни причини желанието му да разбере кой беше новонанеслият се беше станало още по-силно през изминалия ден и той изчака няколко секунди, като продължаваше да се взира във вратата. Но нищо не се случи. Вратата остана затворена.

Тъкмо беше напът да се обърне, когато му се стори, че видя движение в шпионката. Слаба промяна от светло към тъмно, като че някой беше притиснал око към стъклото. И той незабавно се убеди, че там, вътре, от другата страна на вратата стоеше някой.

Някой, който го наблюдаваше…

Завъртя бързо ключа, натисна изкривената си входна врата и веднага я затвори обратно след себе си.

Тя затаи дъх, докато се ослушваше към вратата. Стори ѝ се, че чува стъпки от разстояние. Дори и да беше просто тлъстигата Сюнесон, който се тътреше в биркенщоците 25 25 „Биркенщок“, марка немски сандали. — Б.пр. си, нямаше желание да му показва в кое дело се ровеше. Напъха бързо връзката ключове в чантата си и сложи обратно капака на кутията. Стъпките се приближаваха по главния коридор.

Твърди токове, които се удряха в бетонния под. Чифт истински обувки за разлика от сандалите на Сюнесон или кубинките на патрулиращите полицаи. Не бяха много хората в участъка, които носеха такива, и който и да беше, тя нямаше желание да се натъкне на него. Но единственият път навън беше през главния коридор…

Пъхна внимателно кутията на мястото ѝ на рафта.

Стъпките се приближаваха плавно, отмерено, почти по военно.

Огледа се и направи няколко бързи крачки навътре по коридора. Едно от отделенията на пода от същата страна беше празно и най-вече по импулс тя клекна и се пъхна вътре.

Стъпките вече бяха близо, палет с високи стени от кафяв картон закриваше успешно видимостта откъм коридора. Всичко, което трябваше да направи, беше да изчака, докато човекът отвън я подминеше, след което да се прокрадне навън възможно най-предпазливо.

Ненадейно стъпките спряха. Ребека се сви още повече и затаи дъх.

После човекът продължи да върви, но вече значително по-бавно. Отне ѝ няколко секунди, докато осъзнае накъде се беше запътил. Надолу по нейния собствен коридор!