Андерш Моте - Измамата

— Ще Ви отворя вратата, а щом влезете в междинното помещение, прокарайте Вашата карта през четеца. Тогава ще се отвори вътрешната врата и ще можете да влезете в трезора…

Тя кимна, за да покаже, че е разбрала.

— Вътре има известен брой стаи със сейфове. Вратите са заключени, но тази, която съответства на Вашия сейф, ще бъде отключена. След това трябва да използвате Вашия ключ, за да отворите правилния сейф. Носите ключа, нали?

— Абсолютно — отговори тя и потупа чантата си, стараейки се всячески да потисне усмивката си.

Съдейки по погледа му обаче не успя напълно.

— Вътре в сейфа има метална кутия. Обикновено притежателят взима със себе си кутията и отива в някоя от частните кабини, разположени в дъното. Вътре човек може да се чувства малко по-необезпокояван, отколкото навън в трезора…

Той направи пауза от няколко секунди, но нещо в изражението ѝ като че го накара да продължи.

— Искам да кажа, че кабините не се наблюдават от камери… — добави той.

— Разбирам — отвърна тя кратко.

Той натисна някакво копче и тъмната стоманена врата зад него се отвори с плъзгане.

Ребека пристъпи в малкото помещение. Право срещу нея само на няколко метра имаше друга метална врата, още по-здрава версия от тази, през която току-що беше минала.

Тя завъртя предпазливо глава, погледна към камерата на тавана и опита да си придаде възможно най-спокоен вид. Всъщност работата ѝ тук беше съвсем легитимна, така че защо беше толкова нервна?

Вратата зад нея се затвори и звукът я стресна.

Успокой се, Нормѐн!

Тя си пое дълбоко дъх, задържа въздуха няколко секунди, а после издиша бавно.

Прокара картата през малкия четец. Няколко секунди всичко беше тихо. После стоманената врата пред нея се отвори.

Трезорът беше много по-луксозен, отколкото си беше представяла. По протежение на бетонните стени имаше дискретни лампи, насочени нагоре, а лекият дъх на лимон сигурно беше замислен да облекчи усещането за убежище и изолация. И се справяше много добре.

Цветна флуоресцентна лента върху лъскавия мраморен под я поведе между редици решетъчни врати. В помещенията отвъд тях тя забеляза множество вратички с цвят на месинг. Най-накрая в дъното на коридора видя нещо, което приличаше на врати на пробни. Вероятно кабините, за които беше говорил пазачът.

Над четвъртата врата от лявата страна светеше зелена лампа. Тя хвана дръжката и вратата се плъзна безшумно настрани. Стаята беше тясна, подът вероятно не беше повече от два квадратни метра. Още една сфера с камера се взираше надолу от тавана, но тя се опита да я игнорира. Та кой от сигурно двестате сейфа в стаята беше нейният?

Тя прокара пръсти по вратичките: 115, 120, 125… Ето го, почти на дъното на колоната.

Тя застана на колене, извади голямата връзка ключове от чантата и огледа внимателно месинговата вратичка. Средно голям сейф, може би три на три дециметра или нещо такова?

Ключалката беше от малко по-широкия тип, което означаваше, че голяма част от ключовете отпадаха, но все пак оставаха поне десетина, които изглеждаха като че могат да паснат.

Тя погледна нагоре към камерата и ѝ се стори, че почти може да различи как обективът вътре се мърда, за да приближи образа към нея. Сякаш вече подозираха, че мястото ѝ не беше там, че сейфът и съдържанието му принадлежаха на някого другиго.

Не, трябваше да се успокои, за бога. Банката се беше свързала с нея и беше изпратила картата за достъп на нея. А що се отнасяше до Хенке, очевидно не се страхуваше прекалено за скъпоценностите си, за да остави на нея да се погрижи за таксата.

Следователно тя имаше пълното право да отвори сейфа.

Хвърли още един кратък поглед на камерата, после се наведе напред и пробва първия от ключовете, които беше сортирала като най-вероятни.

Твърде голям, определено твърде голям. Значи можеше да изключи както него, така и още няколко, които бяха още по-големи.

Пробва с един малко по-малък ключ. Той влезе в дупката, но просто се завъртя вътре, без да се захване. Разкара го, както и още един, който беше дори по-малък.

Оставаха четири възможни ключа и тя ги огледа внимателно.

Един от тях беше леко изкривен и изглеждаше твърде стар, така че тя реши да го изключи, но пък други два изглеждаха много по-обещаващи.

Обаче не стана нито с един от тях, нито пък с третия ѝ избор.

Тъкмо се канеше да опита с кривия ключ, когато ѝ се стори, че чу слаб звук откъм трезора. Тя трепна и скочи на крака, обърна се и надникна внимателно в коридора отвън.